Алисън Ноел - Нощна звезда

Когато й предложих да й дам прилично количество сок, тя само сви рамене и отвърна:

— Добре. Няма значение. Казвай най-сетне какво искаш! За какво копнееш така отчаяно?

— Искам ризата — отвърнах веднага и застанах точно пред нея, — онази, която Роман носеше в нощта на смъртта си. И която ти измъкна от ръцете ми, преди да започнеш да ме заплашваш и да ми крещиш да се разкарам от къщата му.

От реакцията й се убедих, че все още е у нея, но и че тя няма представа защо я искам — личеше си по начина, по който повдигна вежди. Надявам се да не разбере какво значение има тази дреха за мен, да не проумее, че тя държи ключа към щастието ми.

— Имаш предвид ризата, която той носеше, когато го уби ли? — попита с налудничаво изражение на лицето.

— Не — поклатих глава аз, — ризата, която носеше в нощта, когато по нещастно стечение на обстоятелствата той загина от ръката на Джуд — казах аз с нетрепващ глас. — Дай ми онази бяла ленена риза — не се хаби да я подменяш, защото ще разбера — и ще ти дам колкото искаш от еликсира.

Тя хвърли поглед към кашона, който току-що бях напълнила с бутилки сок. Бях й казала, че това е нещо като капаро, израз на добра воля, защото нямам повече в момента. После вдигна очи към мен и видях, че се разкъсва между желанието да ме отреже и нуждата, която бушува у нея. В крайна сметка зависимостта й надделя, тя кимна с огромна неохота и изръмжа:

— Добре. Както искаш. Само давай да приключваме по-бързо!

А после тръгнахме надолу по стълбите. Хевън пресушаваше една от бутилките с еликсир, а пък аз носех кашона с останалите. Не смятах да й го давам, преди да сме извършили размяната — съвсем елементарна предпазна мярка.

Обаче Сабина се прибра и провали целия ми замисъл.

С дълбока въздишка се връщам отново в настоящето. Приближавам бившата й къща, в която все още живеят родителите й и по-малкият й брат. Решавам да пробвам късмета си първо там, защото едва ли някой би се сетил да търси Хевън или ризата точно там.

Изведнъж обаче ме залива някакво странно, изключително настойчиво чувство, което ме кара да насоча вниманието си другаде. Не знам дали това е послание, знак или просто проява на интуицията ми, но решавам да се съобразя с него. Неведнъж пренебрегвах инстинкта си и всеки път горчиво съжалявах. Затова в този случай му се доверявам и правя рязък обратен завой.

Разочарована съм, че трябва отново да проверявам място, където вече бях с Майлс. Въпреки това продължавам.

Тръгвам към вратата, като си мисля колко е странно. Независимо че Хевън живее тук вече месеци наред и се държи като собственик, аз все още възприемам къщата като дом на Роман. Свързвана е с толкова много спомени. Припомням си няколкото пъти, когато идвах да го видя (и отнасях вратата), случаите, в които се карахме или почти се поддавах на магията му и тъмния пламък в себе си… Нощта, в която не успях да попреча на Джуд да го убие…

Прогонвам тези мисли и влизам вътре, проправяйки си път през лабиринта от струпани мебели. Някои предмети, които доскоро бяха в магазина, сега са струпани в коридора и едва успявам да се провра между тях. Същото е положението и във всекидневната — толкова е наблъскана, че спирам, за да я огледам добре.

Очите ми пробягват по античните гардероби и шкафове, тапицираните с кадифе и коприна канапета и фотьойли, малката прозрачна пластмасова масичка за кафе (много модерна през 80-те години на миналия век), купчината маслени картини в тежки позлатени рамки, подпрени една върху друга и облегнати на стената. Множество най-разнообразни дрехи и аксесоари от различни векове и епохи лежат буквално върху всяка свободна повърхност, включително върху бара, където Роман държеше кристалните гарафи с еликсира си. Тук е и диванът, върху който аз, контролирана от тъмния пламък и маскирана като Дрина, безсрамно се опитах да съблазня Роман. Същия диван, на който лежеше Хевън в нощта, която промени живота на всички ни… Тогава, когато й дадох да пие от еликсира на Роман.

След това погледът ми се спира на голямата, облицована с каменни плочи камина, в която гори буен огън. До нея се е свил Джуд, ужасно уплашен, в шок. Там е и Хевън, стиснала в една ръка изцапаната бяла риза, а с другата — китката на Джуд. Явно еликсирът си е свършил работата, защото тя изглежда значително по-добре. Най-малкото зъбите й са се възстановили. Все още обаче е далеч от предишната Хевън. Все още е под влияние на безумния гняв и пристрастеността.

— Ха! — обръща се тя към мен с присвити, кръвясали очи. — Нима наистина реши, че можеш да ме изиграеш?