Алисън Ноел - Нощна звезда

На лицето й са изписани обида, гняв, изненада, болка и нещо още по-лошо — страх.

Никога не съм съжалявала толкова, както сега. Поглеждам нея, после и хаоса на пода. Иска ми се да можех да го накарам да изчезне, да го залича с ума си, все едно никога не го е имало. Зная обаче, че така само ще влоша ситуацията.

Обръщам гръб на Сабина и на кашата в краката й и тръгвам към вратата. На всяка цена трябва да настигна Хевън, която така умело се възползва от възможността да наруши сделката ни. Нямам представа с какво да започна, но все отнякъде трябва да тръгна. При това веднага.

Все пак подвиквам извинително през рамо:

— Сабина, съжалявам! Има неща, които не разбираш, не искаш да разбереш… и това е едно от тях.

Хуквам в мига, в който краката ми докосват площадката пред вратата. Не искам да губя време, затова не тръгвам към гаража. Само ще се забавя, ако взема колата. Ще стане твърде късно, докато запаля двигателя и я изкарам на алеята — въобще цялата „нормална“ процедура, към която упорито се придържам, за да не дразня излишно Сабина (не че това помага особено, а пък в момента със сигурност не би имало никакъв ефект). Не мога и да материализирам каквото и да било, защото тя все още ме наблюдава и после ще ме засипе с въпроси, на които нямам никакво желание да отговарям.

Усещам как погледът й ме следва, усещам го почти физически, като вълна от гняв, безпокойство и уплаха. А мислите са нещо материално — предмети, изградени от по-осезаема енергия. В момента нейните се забиват като стрели в сърцето ми.

Наистина се чувствам ужасно заради онова, което се случи, но не мога да си позволя лукса да спра и да се безпокоя за нея. Ще го направя по-късно, когато ще имам достатъчно време. Сега обаче имам една-единствена цел: да открия Хевън.

Изскачам на улицата и се затичвам, но на пътя ми се изпречва тойотата на Миноз, който тъкмо намалява скоростта, за да завие по нашата алея.

„Прекрасно — измърморвам — точно от това имах нужда.“

Той смъква стъклото на прозореца и ми подвиква:

— Евър, наред ли е всичко?

— Всъщност не. Нищо не е наред. Абсолютно нищо!

Челото му се смръщва и той поглежда ту към къщата, ту към мен.

— Мога ли да помогна с нещо?

Поклащам глава и правя крачка напред, след което обаче размислям. Приближавам се до него и казвам:

— Да, можеш. Би ли предал на Сабина, че съжалявам? Че искрено и силно съжалявам за всичко, което й причиних. Тя сигурно няма да повярва, вероятно дори няма да приеме извиненията ми. Не че я обвинявам, но все пак…

Чувствам се безкрайно глупаво, че споделям това с него, но няма да спра сега.

— А ако не успееш да й го кажеш или тя не пожелае да те изслуша, просто й дай това…

Затварям очи и проявявам огромен букет яркожълти нарциси, макар естествено да знам, че с това ще предизвикам нови въпроси, на които не мога да дам отговори в момента. Въпреки това цветята вече са факт. Хвърлям ги в ръцете му и добавям:

— Тези са й любимите. Само не й казвай откъде си ги взел, става ли?

И преди да отвърне каквото й да било, преди да възприема докрай шока, изписан на лицето му, отново хуквам.

Загубих твърде много време, затова без повече бавене проявявам едно черно беемве, същото като на Деймън. Усещам изумения поглед на Миноз, който не спира да ме наблюдава в страничното огледало. Не е нужно да поглеждам в моето, за да си представя как зяпва, а очите му се разширяват. Или какви мисли се въртят в главата му, нещо от рода на „Това истина ли беше или само така ми се стори?!“

Както и да е. После ще се оправям с него.

Натискам газта и колата полита към крайбрежното шосе. Взимам завоите с бясна скорост, докато се чудя накъде може да е тръгнала Хевън. Сърцето ми изстива, когато се сещам за отговора.

Ризата.

Сега, след като получи онова, което искаше — благодарение на намесата на Сабина — тя няма да спази своята част от сделката. Мрази ме толкова много, че по-скоро би унищожила онова, което ми трябва, отколкото да ми го даде. Лошото е, че аз не просто поисках ризата, а направо настоях за нея в замяна на еликсира. Така че сега тя знае колко ми трябва, макар да не е наясно защо.

Ще иска да я унищожи, макар че тази дреха очевидно има огромна сантиментална стойност за нея. Готова е да плати всяка цена, стига да ми навреди по някакъв начин. А тя знае, че така ще ми навреди — видях го в очите й, когато ме погледна. Вярно, че едва се контролираше, но бе погълнала достатъчно еликсир, за да мисли логично.