Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— В бележката пишеше ли къде отива?

Джена поклати глава.

— Само, че трябва да намери приятелите си и майка й да не се притеснява за нея.

— Но откъде знае къде да ги търси?

— Не знам. Може да е имала видение. Да отидем при мадам и да й кажем.

Нямаше нужда да я търсят. След като влязоха в сградата, забелязаха някаква суматоха пред кабинета на директора. Чуха спокойния, премерен тон на мадам, а майката на Емили крещеше ядосано.

— Как можахте да го позволите? — викаше тя. — Ученици от един конкретен клас започват да изчезват и родителите не са уведомени?

Мадам отговори:

— Родителите на изчезналите ученици бяха незабавно уведомени, госпожо Сандърс.

Майката на Емили не хареса отговора.

— Ами родителите на останалите ученици? Ако знаех, че такива неща стават в така наречения час за ученици с дарби, щях да попреча на дъщеря си да изчезне!

Учениците бяха привлечени от шума и започнаха да се събират. Директорът, господин Джаксън, изглеждаше притеснен. Той вкара двете жени в кабинета и затвори вратата.

Когато звънецът за часа на класния би, из училището вече се носеше слуха за изчезналите. Съучениците на Джена, които знаеха, че посещава часовете за деца с дарби, я поглеждаха притеснено сякаш едва ли не очакваха да изчезне пред очите им. На Джена не й пукаше. Тя носеше силен грим, черни дрехи и обикновено се държеше безцеремонно — беше свикнала да я зяпат. Притесняваше се обаче за приятелките си Трейси и Емили. Тревожеше се дори за учениците, с които не беше чак толкова близка. Нямаше търпение часът за деца с дарби да дойде и да говори с мадам и останалите.

Не се наложи да чака дълго. Преди часът на класния да свърши, учителят получи бележка и махна с ръка на Джена.

— Трябва веднага да отидеш в стая 209 — каза й той.

Когато Джена пристигна, от учениците с дарби беше дошла само Аманда.

— Знаеш ли защо ни извикаха? — попита я Джена.

Аманда сви рамене.

— Заради Емили ли?

Аманда отново сви рамене. Джена впи любопитно поглед в нея.

— Изобщо знаеш ли за Емили?

— Не.

— Няма я. Според мен е избягала и е тръгнала да търси другите.

— Кои други?

— Онези, които изчезнаха.

Аманда кимна.

— Добре — каза тя. После стана от стола и тръгна към вратата. Джена застана на пътя й. Не беше очаквала Аманда да се разтревожи, но липсата на каквато й да е реакция я изненада.

— Аманда! Хайде, трябва да поговорим. Трябва да направим нещо.

Аманда я погледна с празен поглед.

— Защо?

Това вече шокира Джена. Приятелите на Аманда не можеха да я чуят и тя нямаше причина да играе. Джена знаеше, че Аманда има някои ценни качества и не е безчувствена. Сега обаче не проявяваше интерес и това беше много, много странно.

Освен ако… освен ако…

— Ти си другата Аманда — заяви Джена и сърцето й се сви.

Истинската Аманда щеше да се сопне на Джена и да я нарече луда. Тази Аманда просто впи празен поглед в нея.

Джена въздъхна.

— Седни, Аманда.

Другата Аманда се подчини.

Нямаше смисъл да говори с това нещо, каквото и да беше. То приличаше на Аманда, говореше като Аманда, движеше се като Аманда, но… не беше Аманда. Беше някаква роботизирана обвивка на истинското момиче. О, ужасно кофти момент Аманда да открадне друго тяло. Тя не беше особено мил човек, но пък поне беше умна.

Може би точно затова се беше вселила в друго тяло. Може би беше повярвала на предсказанието на Емили. То очевидно не се беше сбъднало, защото тялото на Аманда още беше тук, но къде беше истинската Аманда?

Бяха останали само тя, Кен и Чарлс. Те и мадам трябваше заедно да се справят с проблема. После пристигна Кен.

— Току-що видях мадам — каза той. — Малко ще закъснее. Дойдоха полицаи и трябва да говори с тях.

Джена поклати глава.

— Не мисля, че полицията ще помогне. Това не е обикновено отвличане. Няма да искат откуп или нещо такова.

— Права си — Кен се обърна към Аманда. — Здрасти, Аманда. Имаш ли някакви предположения?

— За какво?

— За изчезналите ученици! Според нас с Джена това не е обикновено отвличане.

Другата Аманда отвори дамската си чанта и извади несесера си с гримовете. Постави малко огледалце на чина и започна да си слага спирала.

— Аманда! — извика отново Кен. — Имаш ли някакви идеи?

— Не — отвърна тя и продължи да се гримира.

— Не си прави труда — уведоми го Джена. — Тя не е Аманда.

Кен разбра какво искаше да каже и изръмжа.

— О, не!

Мадам пристигна. Въпреки случилото се сутринта, изглеждаше спокойна. На Джена й се стори обаче, че очите й проблясваха мрачно. Мадам започна да говори направо.