Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Имаме проблем — каза рязко тя — и трябва всички да сплотим силите си. — После млъкна. — Къде е Чарлс?

Като по сигнал вратата се отвори и Чарлс влезе с количката си.

— Извинете за закъснението — рече нехайно той. — Бях с едни приятели.

— Какви приятели? — промърмори Кен.

— Моля за внимание, всички — обърна се към тях мадам. — Аманда?

— Тя не е Аманда, мадам — поясни Джена.

Учителката въздъхна и затвори очи за момент, сякаш се опитваше да осъзнае поредната лоша новина.

— Добре. Благодаря, Джена. Чарлс, ако обичаш, спри веднага.

Джена забеляза, че кламерите на бюрото на мадам скачат от кутийката си в чашата с моливите и химикалите. Мадам обаче беше по-рязка от обикновено и Чарлс спря.

Мадам продължи със същия тон:

— Не трябва да го приемаме с лека ръка, деца! Не вярвам, че Трейси е невидима или че Мартин е избягал от къщи. Някой… някаква организация кара учениците с дарба да изчезват и това има нещо общо с вашите способности. Трябва да разберем кой стои зад всичко и защо.

— Мислите ли, че са в опасност? — обърна се Кен към учителката.

— Много е възможно, но опасността не е онази, за която си мислиш. Не смятам, че ще бъдат наранени физически. Според мен ще бъдат използвани.

Джена знаеше какво искаше да каже. Това беше най-големият страх на мадам — дарбите им да бъдат използвани от хора с лоши намерения. Не вярвай на никого — това беше нейната мантра. Следващите думи на мадам обаче я изненадаха.

— Трябва да призная обаче… Радвам се, че Емили е отишла да ги търси.

Джена отвори уста от смайване.

— Защо?

— Защото в една такава ситуация тя е най-добрата ни надежда — каза простичко мадам.

Джена не можеше да повярва на ушите си. Емили — най-добрата им надежда? Емили и неточните й предсказания? Емили, чиято дарба беше най-слаба от всички?

Ако Емили беше най-добрата им надежда, помисли си Джена, явно бяха загазили много повече, отколкото предполагаше.

Когато се събуди, Емили нямаше представа къде е — поне географски. Виждаше, че е в леглото, в някаква стая, но нищо повече.

В момента, в който седна на задната седалка на колата, мъжът се обърна към нея и завърза очите й. Беше го направил внимателно, сякаш се извиняваше, но въпреки всичко беше страшно и Емили беше започнала да се паникьосва. Резкият тон на жената я стресна още повече.

— Не се бори, Емили. Не можеш да направиш нищо.

— Какво става? — попита Емили, без да се надява, че ще получи отговор.

— Ще разбереш, когато му дойде времето — отговори жената.

Мъжът беше по-мил:

— Ето ти нещо за пиене.

Тя усети как пъхна бутилка в ръцете й. После чу тих звук. Протегна ръка и усети стъклена преграда, която разделяше предната от задната седалка, както при лимузините. Нямаше как да чуе за какво си говорят.

Тишината и тъмнината имаха едно предимство. Беше й по-лесно да се съсредоточи и да надникне в бъдещето. Отпи от бутилката и веднага й се прииска да се ритне. Защо беше толкова глупава, чудеше се тя, когато започна да се унася.

Сега беше будна и седна в леглото. На очите й нямаше превръзка, но в стаята беше тъмно като в рог. Усети, че до леглото има маса и нещо друго — може би лампа. С напипване тя намери копчето и го натисна.

Стаята се озари от светлина. Нямаше много за гледане. Беше съвсем обикновена, със светлосини стени. На една от стените имаше нещо с формата на прозорец, но той беше напълно закрит от метален капак. До стената срещу нея имаше бяла ракла.

В помещението имаше още две легла, но и двете бяха празни. Те не бяха оправени и сякаш някой доскоро беше спал в тях. Вратата започна да се отваря и Емили замръзна.

— Добро утро.

Емили изпусна дъха си.

— Трейси.

Трейси влезе и седна на ръба на леглото на Емили.

— Как се чувстваш?

— Малко замаяна — призна Емили.

Трейси кимна.

— Дали са ти нещо, за да заспиш.

— Къде сме?

— Не знам — отвърна Трейси. — В някаква къща, но нямам понятие къде. И всички прозорци са затворени.

— Как те докараха тук?

— Хванаха ме в дамската тоалетна в училище и притиснаха мокра кърпа към лицето ми. Сигурно са ме упоили с нещо, занесли са ме до кола и са ме докарали тук. Събудих се в тази стая.

— Мъж и руса жена?

Трейси поклати глава.

— Имаше двама мъже, но жената беше червенокоса.

„Значи са поне четирима“ , помисли си Емили.

— Кои са те?

— Не знам.

— Какво искат от нас?

— И това не знам.

— Трейси! — възкликна ядосано Емили. — Тук си от два дни! Нищо ли не успя да научиш?