Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Беше тъмно и тихо — кварталът беше безлюден, също както във видението й. Беше прохладно, може би трябваше да си вземе яке. Във видението й обаче тя не беше с яке.

Зачака. Колкото и странно да беше, не се чувстваше притеснена. Всъщност беше необичайно спокойна. Погледна часовника си. Беше полунощ.

Чу нещо и погледна надолу по улицата. В далечината видя една кола. Не караше много бързо.

Не успя да различи цвета на колата, но й се стори съвсем обикновена. Колата намали, когато приближи, и спря. На шофьорското място имаше жена, а до нея седеше мъж. Лицата им бяха в сянка, но платиненорусата коса на жената беше много светла и се виждаше ясно.

Жената заговори със спокоен, но твърд глас:

— Влизай, Емили.

И тя влезе в колата. Знаеше, че в тази ситуация точно това трябваше да направи.

Джена нямаше търпение да говори с Кен и когато го забеляза на стъпалата на входа на училището, забърза към него. Тя обаче стигна до стъпалата и спря. Беше познала кой е с него и нямаше начин да говори с Кен точно в момента. Беше с две момчета, и двамата бяха изтъкнати спортисти. Дори и Джена, която не си падаше по спорта, знаеше, че са капитани на баскетболния отбор на „Медоубрук“. Беше виждала как ги представят и поздравяват (заедно с капитаните на отборите по ръгби, футбол и бейзбол) на задължителните за всички ученици събирания.

Джена имаше твърдо мнение за спортистите — според нея бяха глупави и скучни, без изключения. Емили и Трейси все й казваха, че това е изкуствено наложен стереотип и няма как да важи за абсолютно всички спортисти по света, но Джена беше категорична. В никакъв случай не можеше да говори с Кен пред тях.

Не разбираше защо Кен се движеше в техните среди. Да, знаеше, че преди тя да дойде в „Медоубрук“, той е бил спортист. Емили й беше казала, че бил капитан на отбора по футбол, но че получил сериозна травма в някаква катастрофа. Всъщност, според Емили, именно след инцидента той беше развил дарбата си. Кен беше симпатичен — не беше скучен и определено не беше глупав. Може би наистина мнението й беше повлияно от наложения стереотип.

Онова, което искаше да му каже обаче, беше много лично и можеше да го сподели само с него. От друга страна скоро трябваше да влизат в училище, Кен сигурно щеше да тръгне пръв и тя нямаше да има друга възможност да говори с него. Затова бавно изкачи стъпалата и се отправи към момчетата.

Беше достатъчно близо, за да чуе какво казва Кен. Той сякаш поздравяваше другите.

— Срещата снощи беше невероятна.

— Изключителна — потвърди единият. После кимна към по-високото момче. — Когато Майк отбеляза първия кош, останах без думи. Хвърлянето беше невъзможно.

— Наистина беше невъзможно — призна Майк. — И аз останах изненадан като всички останали, когато топката влезе в коша.

— Имал си късмет — рече Кен.

— Да — съгласи се Майк. — Цяла вечер имах късмет. Не изпуснах и едно хвърляне.

— Не може да е само късмет — каза другото момче. — И на срещата в понеделник беше невероятен.

— Да — отвърна Майк, но челото му се намръщи. — Не знам какво става. Не съм бил толкова добър цял сезон.

— Абсолютно — добави другият. — Беше плачевен случай. Нямаш и шест отбелязани точки преди понеделник — той се обърна към Кен. — Трябваше да чуеш как го ругаеше треньора.

— Сигурно това те е мотивирало — предположи Кен.

— Сигурно — каза Майк, но не прозвуча особено убедено. — Хей, Кен… Нали се сещаш за момчето в инвалидната количка?

— Чарлс Темпъл? Да. Какво за него?

— Той беше на срещата снощи.

— И? — попита другият.

— Беше и в понеделник. Забелязах го заради количката. Той не може да качи стъпалата и беше застанал точно до игрището.

Кен повтори като ехо.

— И?

Майк очевидно се чувстваше неловко.

— Не знам. Досега не го бях виждал. А и ме гледаше някак странно. Тръпки ме побиват.

Сега Кен се почувства неловко.

— Тръпки?

— Да… Знаеш ли нещо за него?

— Не — Кен забеляза Джена на стъпалото под тях. — Трябва да говоря нещо с нея. До скоро.

Той бързо слезе при Джена.

— Чу ли? Боже, мразя да ме питат за часовете на специалния клас.

Джена имаше по-сериозни проблеми.

— Виж, случи се нещо. Емили я няма.

Той я погледна изненадано:

— Как така я няма? — после ококори очи. — Искаш да кажеш, че е изчезнала като другите?

— Не точно. Оставила е бележка на майка си, така че не е изчезнала, просто е заминала. Майка й ми се обади сутринта. Беше в истерия.