Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Аз… имах нещо като видение. Но не знаех дали е вярно.

Мадам втренчи поглед в нея.

— А за другите? За Картър, Трейси и Мартин? За тях имаше ли видения?

Изведнъж Емили се почувства ужасно. Тя кимна.

— Защо не ми каза?

— Защото… Защото не им вярвах. На виденията, имам предвид. Те винаги са много объркани. Приличат на отделни парченца от пъзел и аз не мога да ги подредя и да видя цялата картина. Виждам например земетресение, но не знам нито къде, нито кога ще се случи. Или пък виждам, че някой ще падне на състезанието по спортна гимнастика, но не знам дали ще е на следващото състезание или на някое друго.

Помисли си, че досега не беше говорила толкова дълго в час.

Мадам изглеждаше тъжна.

— Знам, че виденията ти са объркани, Емили, но ти имаш дарба. Трябваше да ми кажеш.

Не за пръв път на Емили й се прииска да може да даде дарбата си на някого. Разочарованието, изписано на лицето на мадам… Емили не можеше да я погледне в очите. Имаше чувството, че я беше разочаровала. Да не говорим за Картър и другите липсващи ученици.

Гласът на мадам стана малко по-мил.

— Във виденията ти винаги има частица истина, Емили. Може да не ги разбираш, но те значат нещо. Трябва да се научиш да ги разчиташ и да търсиш елементи, които ще ти помогнат да сглобиш цялата картина. Трябва да отсяваш важното и да не обръщаш внимание на останалото.

Главата на Емили я болеше, а очите й смъдяха.

— Виждаш ли ги, Емили? — попита мадам. — Липсващите ученици… Можеш ли да видиш къде са? Явява ли ти се нещо?

Емили поклати глава.

— Виждам бъдещето, не настоящето — прошепна тя.

— Съсредоточи се в бъдещето на един от тях — насърчи я мадам. — На Картър например. Виждаш ли го?

Емили опита. Направи всичко възможно. Главата й вече не само я болеше, а направо пулсираше от болка. Нещо се случи. Започна да се появява неясен образ…

През болката Емили успя да промълви:

— Виждам го, виждам го.

— Къде е той? — попита мадам.

— Тук. Той е тук, в стаята, на чина си.

— А другите? — продължи настоятелно мадам. — Къде са те?

Главата й щеше да се пръсне. Емили избухна в сълзи.

— Не знам. Не знам.

Едва забеляза, че Джена застана от едната й страна, а мадам от другата. Докато я извеждаха от стаята, мадам каза нежно:

— Съжалявам, Емили. Не трябваше да те притискам. Ще те изпратя в лекарския кабинет и ще извикам майка ти. Джена, би ли отишла с нея?

Малко по-късно Емили лежеше на леглото в лекарския кабинет и училищната сестра се обаждаше на майка й по телефона. Не след дълго майка й се появи на вратата.

— Обадиха ми се да дойда. Скъпа, добре ли си? — тя отиде до леглото и сложи ръка на челото на Емили. Емили внимателно махна ръката й.

— Нямам температура, мамо.

— Стана й лошо в час — заяви Джена. — Според мадам е най-добре да се прибере.

Майка й стисна устни.

— В кой час? В онзи глупавия?

— Мамо! — Емили отправи извинителен поглед към Джена.

— Няма проблеми — промърмори Джена. — Трябва да вървя.

Майката на Емили дори не си направи труда да й благодари, че беше помогнала на Емили. Беше повече от разстроена.

— Вече няма да посещаваш тези часове — заяви тя в колата по пътя за вкъщи. — Изобщо не ти помагат, само става по-зле. Сега затвори очи и се отпусни. Като се приберем ще ти дам аспирин.

Емили изпита благодарност, че я остави на мира. Имаше много неща, за които да мисли.

Веднъж се беше опитала да каже на мадам за виденията и трябваше да пробва отново. Мадам обаче все повтаряше да се опитва да ги интерпретира, да ги разглежда внимателно, но не и как да го прави. Нима беше глупава? Или мързелива? Сега имаше чувството, че беше получила дарба, която не заслужаваше. Картър, Трейси, Мартин и Сара… Предвид дарбата на Емили, тя би трябвало да не им позволи да изчезнат така. Само ако беше работила по-усилено, ако беше разгадала виденията… Отново я заболя главата, но се зарадва на болката. Заслужаваше я. Досега не се беше чувствала толкова виновна.

Когато се прибраха, майка й й даде хапчета и тя ги глътна, макар да знаеше, че няма да помогнат. Те обаче малко я успокоиха и може би затова получи видение.

Видя себе си през нощта на едно кръстовище. Успя да прочете имената на улиците — „Мапъл“ и „Стюарт авеню“. Беше с дънки, зелена тениска и кафяв пуловер. Беше сама.

Една кола спря. На улицата нямаше лампи и не успя да различи цвета на колата, но беше съвсем обикновена, нямаше нищо особено. На шофьорското място седеше жена, а до нея имаше мъж. Косата на жената беше руса — сигурно беше много светла, след като видя цвета в тъмното.