Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

— Картър няма родители — изтъкна Аманда. — А родителите на Трейси сигурно мислят, че нарочно е изчезнала. Ако обаче родителите на Мартин не знаят къде е, сигурно са откачили от притеснение. Той живееше срещу нашата къща и помня как майка му го викаше да влезе, веднага щом излезете навън да играе.

Джена не се въздържа.

— Значи с Мартин сте си играли като деца? — попита тя палаво. — Най-добри приятели ли бяхте?

Аманда дори не я удостои с отговор.

— Кен, как според теб трябва да постъпим?

— Не знам — каза простичко Кен.

Джена имаше предложение.

— Може да питаме Емили кой друг ще изчезне — тя се обърна към Кен. — Емили предсказа, че Картър, Трейси и Мартин ще отсъстват.

Кен вдигна вежди.

— Така ли? Хей, Емили? — той повиши глас. — Емили!

Емили бавно се обърна към тях.

— Да?

— Ела тук — нареди й Аманда.

„Не й позволявай да те командва, Емили“ помисли си Джена яростно. Емили обаче не можеше да чете мисли, а и изглеждаше толкова отнесена, че сигурно щеше да се подчини и на катерица.

Тя тръгна към Джена, Кен и Аманда.

— Какво става? — попита Аманда.

Емили се стресна.

— Откъде да знам?

Кен се обърна към нея по-спокойно:

— Наистина ли видя, че и тримата ще изчезнат?

Емили кимна.

— Да. Но само това. Просто ги нямаше в стаята.

Аманда подсмръкна.

— Само това? О, страхотно. Липсват ученици. И какво толкова? Каква полза от дарбата ти, Емили, като не знаеш защо са изчезнали или къде са отишли?

Джена с удоволствие забеляза, че на Емили започваше да й писва от госпожица Голямо самочувствие.

— Съжалявам, ако дарбата ми не отговаря на твоите стандарти за… за надареност, Аманда.

Джена плесна с ръце от радост, а Кен се усмихна.

Аманда обаче не беше доволна. Тя повиши глас:

— Знаеш ли какво мисля аз, Емили? Че само се фукаш. Нямаш никакви видения.

— О, напротив — намеси се Джена.

Аманда не й обърна внимание.

— Ти си една голяма измамница, Емили.

Емили се стегна.

— Не е вярно.

Гласът на Аманда се превърна в писък:

— Така ли? Кажи ни тогава кой друг ще изчезне?

Сега Джена разбра какъв беше проблемът. Аманда беше изнервена.

Емили погледна Аманда право в очите.

— Ти.

Джена едва се въздържа да не тупне Емили по гърба и да я поздрави. Точно това й трябваше на Аманда — нещо, което щеше да я накара да откачи. Заслужаваше да се стресне малко.

А тя се уплаши, всички го видяха. Аманда съвсем пребледня, а предвид количествата грим, които използваше, това беше впечатляващо. Мислите й бяха изключително ясни и Джена се изненада, че никой друг не ги чу:

„Боже Господи! Боже Господи! Боже Господи! Какво ще правя? Помогнете ми! Някой да ми помогне…“

И после Аманда побягна от стаята. Изглеждаше, сякаш ще повърне.

— Това не беше много мило, Емили — каза Кен.

— Не можах да се въздържа — отвърна Емили и седна на мястото си.

— Аманда си го изпроси — обърна се Джена към Кен. — Държа се отвратително.

Кен сви рамене и се загледа в новата игра, която Чарлс беше започнал в другия край на стаята. Чарлс пращаше предмети в кофата за боклук до бюрото на мадам. Първо хвърли смачкан лист хартия. Той прелетя през въздуха и се приземи в кофата. После смачка още един лист и направи същото.

— Прави невероятни неща само със силата на мисълта си — рече Кен.

Според Джена той прахосваше дарбата си за глупости като тази. Скоро Чарлс се отегчи и се огледа какво друго да хвърли.

— Чарлс, спри! — извика Сара, когато изведнъж чантата й се отдели от земята и заплува към кофата за боклук.

„Защо Сара не го накара да спре“ , зачуди се Джена. Тя, разбира се, знаеше защо — Сара отказваше да използва дарбата си. Джена се питаше каква беше причината за това. Сара, както и Кен, бяха обвити в тайна.

Сега чантата на Сара висеше във въздуха обърната наопаки и цялото й съдържание се изсипваше в кофата за боклук.

— Чарлс! — простена Сара.

— Престани, Чарлс — намеси се Кен, но Чарлс не му обърна внимание. Джена се втренчи в него отвратено.

— Ти си идиот, Чарлс. Нищо чудно, че нямаш приятели.

— Кой казва, че нямам приятели?

— Това е очевидно — сопна му се Джена. — Винаги си сам. Това е достатъчно показателно.

За късмет на Сара, точно тогава се върна мадам. Видя как чантата на Сара пада в кофата за боклук и не беше нужно някой да й обяснява какво се беше случило.

— Чарлс! — каза тя.

За секунда Чарлс се направи, че не знае за какво става въпрос. После обаче сви рамене и погледна кофата за боклук. Чантата на Сара се издигна и се върна до чина й.