Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Аманда можеше да се вмъква в телата на други хора. Изпиташе ли съжаление към някого, тя се превръщаше в него. Трейси, чието тяло две седмици беше притежание на Аманда, твърдеше, че именно затова Аманда се държеше толкова лошо с хората — не можеше да си позволи да съчувства на някого.

Само Сара не търсеше често вниманието на мадам. Това беше любопитно, защото тя притежаваше най-силната дарба — можеше да накара хората да направят каквото тя поиска. Поне така им бяха казали. Трудно беше за вярване, предвид колко добра и спокойна беше Сара. Не бяха виждали дарбата й в действие, защото Сара отказваше да я използва. Поради тази причина мадам не я следеше отблизо. Все пак дарбата на Сара беше факт и мадам смяташе, че е много любопитна.

А какво можеше да прави Емили? Имаше видения, които понякога се сбъдваха, понякога не. Не беше нещо, което можеше да впечатли мадам.

До звънеца имаше още време и Емили можеше да се върне в столовата при приятелките си. Но тъй като нямаше какво да им каже, какъв беше смисълът? Отиде до чина си, седна и притвори очи.

„Покажи ми нещо“ , каза тя на съзнанието си и зачака видение. Трябваше й известно време, но накрая един образ започна да се оформя. За нейно разочарование видя приятелката на Аманда — Нина. Тя скачаше пред няколко мажоретки с униформи. После направи циганско колело, шпагат и задно салто. Нещо обаче се обърка при последното движение и тя падна по дупе на земята.

Значи Нина нямаше да стане мажоретка. Това беше успокояващо, но не беше толкова важно. А и на никого не му пукаше, освен на Нина.

Джена бавно влезе в стаята и седна до Емили.

— Какво каза мадам?

— Нищо — отвърна Емили. — Извикаха я спешно заради Мартин.

— О, жалко. Може да говориш с нея след часа.

„И какво ще й кажа?“ , помисли си мрачно Емили. Че приятелката на Аманда няма да стане мажоретка? На мадам й пукаше, колкото на нея самата.

— Къде е Трейси? — попита тя в опит да смени темата.

— Трябваше да отиде до шкафчето си. Виж, мадам идва с Мартин.

Учителката влезе в стаята, стискайки силно Мартин за рамото. Мартин се мусеше като петгодишно момче, което са хванали да бърка в буркана с бонбони. Той седна, без да каже нищо. Един по един учениците се събраха и звънецът би.

Мадам огледа стаята.

— Явно Картър още отсъства. Някой знае ли къде е?

Никой не го беше виждал. Мадам се намръщи и си записа нещо. После вдигна глава и зададе същия въпрос, който Емили беше задала на Джена. — Къде е Трейси?

— Отиде до шкафчето си — отвърна Джена и мадам отново се намръщи. Тя мразеше учениците да закъсняват.

Трейси обаче не закъсня. Тя въобще не дойде. До края на часа Емили успя да се сети само за една причина за отсъствието й.

Трейси го беше направила за нейно добро. Искала бе Емили да се успокои и да придобие повече самочувствие и увереност в дарбата си. Явно беше успяла да стане невидима, за да накара Емили да повярва, че това нейно видение се е сбъднало. Може би в същия този момент Трейси седеше на празния чин и се надяваше Емили да е щастлива.

Емили погледна чина на Трейси и за секунда й се стори, че вижда приятелката си. Тя обаче само си въобразяваше, разбира се. За всеки случай Емили се усмихна леко на празния чин.

Звънецът би. Джена дойде до нея и също погледна празното място.

— Става все по-добра в изчезването — каза тя.

Преди Емили да успее да отговори, Аманда спря на вратата и се обърна към нея:

— Защо зяпаш празния чин на Трейси и се усмихваш глупаво?

Джена отговори вместо нея.

— Емили предсказа, че днес Трейси ще отсъства.

Аманда сви рамене.

— Не, тя е невидима.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Емили.

— Това е по-вероятно, отколкото някое от виденията ти да се сбъдне.

Джена винаги правеше всичко възможно да се опълчи на Аманда и сега също реагира остро.

— Не става въпрос само за Трейси. Емили предсказа, че и Картър ще отсъства.

— Голяма работа. Значи е имала две верни видения — Аманда се обърна към Емили. — Е, кажи ми, госпожице Знам всичко, кой ще отсъства утре? Аз, надявам се. Мразя тези часове.

Емили знаеше, че Аманда й се подиграва, но все пак притвори очи и се опита да види бъдещето. И се получи.

— Мартин.

— Така ли? Щом казваш — отвърна Аманда отнесено и излезе.

Джена не каза нищо, но скептичното й изражение говореше, че не вярва на виденията на Емили повече от Аманда. Затова на другия ден поне двама души много се изненадаха, когато Мартин не влезе в час.