Мерилин Кей: Днес го имаш, утре го губиш

Но, чакайте… Какво всъщност беше видяла? Как Сара пъха ръка в джоба си? Не. Само, че пръстенът се намира в джоб. Това също се оказа вярно. Просто не беше в джоба, в който мислеше, че е. В известен смисъл се беше оказала права, но не беше разбрала добре видението.

Това не я накара да се почувства по-добре. Имаше видения. И какво? Не знаеше какво означаваха. Какъв беше смисълът да имаш дарба, ако не я разбираш?

До края на часовете не й се явиха повече видения и настроението й не се подобри. Още повече, че се прибра с необичайно голямо количество домашно.

Поне домашното изискваше пълното й внимание и тя нямаше време да мисли за майка си и за часа й при фризьора. Когато обаче чу вратата да се отваря и майка й извика: „Прибрах се!“, споменът за видението се върна. Емили забърза към дневната.

Майка й тъкмо събличаше палтото си.

— Здрасти, скъпа. Как беше днес?

Когато Емили не отговори веднага, майка й повтори въпроса.

— Ем? Хубав ли беше денят ти?

— Ъмм, да. Хубав беше. Съжалявам. Гледах косата ти.

Майка й побутна добре оформените меки къдрици.

— Харесва ли ти?

Емили кимна.

— Тони се е справил добре.

— Всъщност Тони трябваше спешно да се прибере и ме подстрига Лорън. Какво ще вечеряме? — тя мина покрай Емили и влезе в кухнята.

Емили не можеше да мисли за вечерята — съзнанието й се въртеше около поредното неточно видение, което бе имала. То не се беше сбъднало, защото Тони го нямаше и друг фризьор беше подстригал майка й? Нима следващото ходене при Тони щеше да бъде катастрофално? Или видението не беше истинско?

Почувства се ужасно потисната. Този талант можеше да бъде толкова ценен, толкова полезен. Много хора биха искали да имат нейната дарба и биха могли да направят прекрасни неща с нея.

В нейните непохватни ръце обаче — не, в нейния непохватен мозък — дарбата беше абсолютно безполезна.

Емили усети разтревожения поглед на майка си от другата страна на масата.

— Емили, добре ли си? Не ядеш.

Майка й беше права. А чинията пред нея беше пълна с любимите й макарони със сирене.

— Не съм много гладна — отвърна Емили, но все пак набучи макарони на вилицата.

Майка й все още беше притеснена. „Наистина ме обича“, помисли си Емили, и за майка проявява доста голямо разбиране. Поне за повечето неща. — Мамо? — започна Емили, но смелостта й се изпари.

Майка й въздъхна.

— Пак имаш видения, нали? — това не беше въпрос, но Емили все пак отговори. Тя отчаяно искаше да поговори с някого.

— Нещо такова.

— Говориш ли за тези неща в… специалните часове? Учителката не ти ли помага да… се справиш с проблема?

Така майка й възприемаше дарбата й — като проблем. Когато помолиха Емили да посещава часовете, мадам беше обяснила на майка й, че идеята е учениците да се научат да канализират и контролират уменията си. Някак си обаче майка й беше останала с убеждението, че целта е да помогнат на децата да се отърват от заблудите си.

— Говорим за дарбите си — отвърна Емили, наблягайки на думата. — Обсъждаме как да ги развиваме и как да се възползваме от тях.

Както обикновено, майка й не чу нищо.

— Ем, скъпа… Ако онази мадам не ти помага, може би трябва да започнеш отново да ходиш при доктор Макъл.

Емили потръпна. Преди две години майка й я беше завела на психолог. Той се беше отнесъл към нея като към шестгодишно дете с въображаем приятел и беше заключил, че виденията й са плод на прекалено силно развито въображение. Не, доктор Макъл не можеше да й помогне.

Тя се отказа.

— Добре съм, мамо. Имам много домашно и съм малко изнервена.

Това беше нещо, което майка й разбираше.

— Тогава върви и се залавяй за работа — отвърна рязко тя. — Аз ще измия чиниите.

— Ще раздигна масата — предложи Емили. Докато събираше чиниите, телефонът иззвъня. Майка й го вдигна.

— Ало? Здравей, Трейси. Да, тук е. Има много домашни, така че не говорете дълго. Наистина ли? Добре, ето я и нея — тя подаде безжичния телефон на Емили. — Трейси има някакви проблеми с домашното и иска да говори с теб.

Това не беше истина — мадам не им беше дала домашно, а с Трейси нямаха други часове заедно. Емили взе телефона и продължи играта.

— Здрасти. Ще взема телефона в стаята си, за да погледна домашното — каза тя за пред майка си. Вече в стаята си, тя затвори вратата и се тръшна на леглото с телефона. — Здрасти пак. Какво има?

— Нищо особено. Чакай да извикам нещо на клонингите. Хей, момичета! Марш от стаята ми! Веднага!