Мерилин Кей: Днес го имаш, утре го губиш

— Пак ли имаш видения?

„Винаги съм имала видения“, искаше да отговори Емили, но знаеше, че така само щеше да разстрои майка си. Тя не обичаше да говорят за дарбата й. Понякога Емили повдигаше въпроса и продължаваше да се надява, че един ден майка й ще я изслуша. Изражението на майка й й подсказа, че моментът не е подходящ и Емили дори не отговори на въпроса.

— Има ли портокалов сок? — попита тя вместо това.

Майка й очевидно с облекчение прие смяната на темата.

— Разбира се, в хладилника е. Има и гроздов сок… Купих го на промоция от супермаркета.

Майка й постоянно търсеше стоки на промоции. Имаше добра работа като офисмениджър в една компания, но след смъртта на бащата на Емили, само тя изкарваше пари.

Още две деца от училището на Емили имаха по един родител. Тя никога не беше говорила с тях, но сигурно и те бяха тъжни като нея. Едва ли обаче някое изпитваше чувство на вина.

— Между другото днес ще закъснея — каза майка й. — Имам час при Тони.

Това беше нормално. Майка й носеше косата си къса и на етажи, и на всеки шест седмици ходеше при фризьора Тони в „Баджит сизърс“. Изведнъж Емили получи видение, което я стресна.

— По-добре не ходи, мамо. Не и днес.

— Защо?

Видението беше шокиращо ясно. Нежните къдрици на майка й бяха заплетен хаос.

— Виждам те. След като си била при него. Може би Тони няма да е в настроение или нещо такова… Не знам… Днес обаче няма да те подстриже добре.

Емили видя как обърканото изражение на майка й се превърна в раздразнение и нямаше нужда да надниква в бъдещето, за да разбере, че проблемът не беше във фризьора Тони.

— Емили, престани веднага! Говориш пълни глупости.

Нямаше смисъл да спори с нея, но не успя да се въздържи:

— Мамо, ако виденията ми са глупости, защо ме включиха в клас за ученици със специални способности?

Майка й стисна устни.

— Сега не искам да говорим за това, Емили. Тръгваме след две минути.

Тя излезе от кухнята. Емили довърши закуската си и отиде да вземе нещата си за училище. Не се сърдеше на майка си, че не разбираше дарбата й. Как да й се сърди, щом самата Емили не я разбираше? Докато минаваше през дневната, тя се спря да погледне снимката в рамка на стената. Правеше го винаги, когато мислеше за така наречената си дарба, но така и не беше получила отговор на въпросите си. Само изникваха нови.

Снимката беше правена преди осем години, но майка й изглеждаше много по-млада. Може би защото се усмихваше не само с устни, а и с очи — Емили рядко я виждаше да се усмихва така. Майка й беше поставила ръка на рамото на петгодишната Емили. От другата й страна стоеше баща й.

Където и да застанеше, Емили имаше чувството, че баща й я следи с поглед. Понякога решаваше, че я гледа разочаровано, сякаш й напомняше, че е могла да спаси живота му.

В някои моменти й се искаше споменът да не беше толкова ясен. Това първото й видение ли беше? Тя не знаеше, но пък това беше първото, оказало сериозно влияние върху живота й. Беше се случило в един съвсем обикновен ден.

Споменът беше толкова ясен, сякаш се беше случило вчера. Майка й решеше косата на Емили и я приготвяше за детската градина. Баща й слагаше някакви документи в куфарчето си.

Образът просто се беше появил в съзнанието й, като видението тази сутрин. Видя как баща й излезе през вратата и тръгна към колата си, паркирана от другата страна на улицата. Той слезе на платното, без да се огледа на двете страни. Една кола изскочи с бясна скорост от завоя. И го удари.

Искаше й се да му каже за ужасното си видение, но той вече тръгваше към вратата. Знаеше, че трябва само да извика: „Чакай, татко. Трябва да ти кажа нещо“, но не го направи. Дори и днес не знаеше защо си беше замълчала. От страх, че ще й се изсмее?

Този въпрос вече нямаше значение. Баща й беше убит от движеща се с бясна скорост кола и беше станало точно както във видението й. Може би… може би ако му беше казала, той щеше да внимава повече, когато пресичаше улицата. Ако беше спрял да я изслуша, може би колата щеше да профучи, преди той да излезе. Поне майка й не я обвиняваше за смъртта му — тя не вярваше, че Емили вижда бъдещето. Емили обаче чувстваше вина.

Сега, когато получаваше видения и те можеха да окажат влияние върху живота на някой човек, тя му казваше. Хората обаче не оценяваха жеста и обикновено не й вярваха. Разбираше ги. Понякога виденията й грешаха. Е, по-скоро бяха неточни, невинаги бяха… ясни. Както когато каза на Тери Бойд от часовете по английски, че ще падне от гредата на състезанието по лека атлетика. Само че Тери не падна… не и тогава. Падна на състезанието следващия уикенд. После Тери обвини Емили и й каза, че тя й е втълпила мисълта за падане.