Мерилин Кей: Днес го имаш, утре го губиш

— Миналия уикенд Джена ми каза, че я чете. Помниш ли, Джена? Каза, че те е разплакала.

— Натъжи ме — поправи я Джена. — Не съм плакала.

Трейси поклати нетърпеливо глава.

— Не, как разбра, че ще забрави да донесе книгата в училище?

— Имах видение — гордо заяви Емили.

— Супер! — възкликна Трейси. — Имала си много точно предчувствие.

Джена не се съгласи.

— Не можеш да си сигурна, че си имала видение.

— Защо? — попита Емили.

— Защото знаеш, че аз винаги забравям по нещо и че днес трябва да изнеса доклад. Взела си книгата, в случай че аз забравя моята. Но не си била сигурна, че ще я забравя.

— Бях сигурна — настоя Емили. — Видях го.

Трейси я подкрепи.

— Емили все по-точно предсказва бъдещето, Джена.

Джена погледна Емили.

— Виж, не казвам, че нямаш дарба. Ти обаче още не знаеш как да я използваш.

Джена често говореше така — откровено, без да се съобразява с чувствата на другите. Емили се опита да не го приема лично, но не можа да се въздържи.

— Значи според теб моята дарба е безполезна.

Трейси беше много по-мила.

— Тя не искаше да каже това, Емили. Да, може и да не успяваш да контролираш дарбата си, но определено имаш напредък — тя погледна Джена, сякаш настояваше Джена да потвърди думите й.

— Да, май ставаш малко по-добра — рече Джена.

Това не беше кой знае какъв комплимент и не накара Емили да се почувства по-добре. Изпита облекчение, когато Трейси смени темата.

— Как са нещата у вас? — обърна се Трейси към Джена.

Джена сви неопределено рамене, но се усмихна и отвърна:

— Горе-долу — тя се стараеше никога да не звучи прекадено оптимистично и в нейната уста „горе-долу“ означаваше буквално „отлично“. Емили си спомни, че Джена живя у Трейси две седмици, докато майка й беше в болница. Сега обаче майка й си беше вкъщи и Джена се беше прибрала. Емили се осмели да й зададе въпрос.

— А майка ти… Тя… — поколеба се Емили. Не знаеше как да се изрази по-деликатно. Почти всички знаеха, че майката на Джена има проблем с алкохола. — Тя добре ли е?

Джена перифразира въпроса по типичния си безцеремонен начин.

— Питаш дали е трезва? Да, засега.

— На бас, че този път ще успее — заяви Трейси.

— Може би — позволи си да каже Джена. Тя прониза Емили с поглед. — Да не си посмяла да правиш предсказания.

— Нямам и намерение — увери я Емили. Тя знаеше, че Джена не искаше да я обиди, но все пак не й стана приятно. Изправи се, преди чувствата да се изпишат на лицето й. — Отивам да си взема вода.

Точно до бутилките с вода имаше кофи, в които учениците хвърляха остатъците от подносите си. Емили видя Сара Милър, друга нейна съученичка, да се върти около една от кофите.

— Какво правиш? — попита я Емили.

Сара вдигна поглед. Сърцевидното й лице изглеждаше нещастно.

— Изгубих си пръстена — изплака тя.

Емили трепна. Самата тя често губеше разни неща и напълно я разбираше.

— Да не си го свалила някъде?

— Едва ли. Нося го постоянно, дори и когато си мия ръцете. Сигурно е паднал, но не знам къде и кога. Сега забелязах, че го няма — и тя докосна безименния пръст на дясната си ръка. Емили забеляза лека вдлъбнатина на мястото, където Сара беше носила пръстена. Впери поглед в нея. Ако се съсредоточеше, може би щеше да получи видение. Понякога се получаваше, понякога не.

Този път извади късмет — погледът й се замъгли и очите й се впериха в нищото. Един образ започна да се прояснява…

— Ще го намериш.

Сара също беше сред учениците с дарба и знаеше за виденията на Емили. За разлика от Джена обаче, тя уважаваше дарбата на Емили. Очите й светнаха.

— Наистина ли? Къде?

— В джоба на палтото си.

Сара сбърчи вежди.

— Знаеш ли, възможно е. Днес бях с палто, но си забравих ръкавиците и държах ръцете си в джобовете. Може да е паднал там.

Емили кимна.

— Видението беше ясно. Пръстенът беше на дъното на джоб на палто.

Сара светна.

— Значи ще го намеря, ако сега отида да го потърся?

Емили се поколеба. Това беше слабото място на виденията й — никога не знаеше кога точно ще се случат. Тя виждаше бъдещето и беше видяла как Тери Бойд падна от гредата, но не и кога щеше да се случи. В този случай обаче…

— Ако е паднал там, трябва да го намериш — отвърна решително тя.

Сара погледна часовника на стената.

— Палтото е в шкафчето ми. Ако побързам, ще успея да го взема, преди да започне часа. Благодаря ти, Емили.

Емили разцъфна в усмивка, когато Сара излезе тичешком от столовата. Усмивката й обаче бързо се стопи — беше забелязала втренчените погледи на момичетата от съседната маса. Трябваше да се научи да мисли, преди да каже нещо. Бритни Телър и Софи Грийн я зяпаха с отворени усти и ококорени очи. Аманда Бийсън, също ученичка с дарба, беше с тях, но изражението й беше съвсем различно. Тя сякаш искаше да убие Емили с поглед.