Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Мадам затвори вратата, а Мартин още го нямаше. Джена се обърна и кимна на Емили. Емили сякаш не забеляза — гледаше някак отнесено. Това не беше необичайно, тя винаги изглеждаше замечтана и вглъбена в себе си.

Джена не искаше да нарани чувствата на Емили. Харесваше я. Емили често беше неадекватна и се разплакваше лесно, но беше добър човек и й беше приятелка. А Джена нямаше много приятели.

Вината за това беше нейна и тя го знаеше. Беше дошла в гимназия „Медоубрук“ след кратък престой на място за проблемни деца и не го криеше. Дори сякаш се гордееше с лошата си репутация, държеше се грубо и плашеше повечето си съученици. Само Трейси и Емили не се бяха отдръпнали. Те познаваха истинската Джена и я приемаха.

Затова Джена се надяваше, че не беше наранила чувствата на Емили. Тя надникна в съзнанието й да разбере дали беше така. Винаги й беше трудно да чете мислите на Емили — тя имаше толкова предчувствия и видения, че в главата й цареше пълен хаос. По-лесно беше да усети чувствата й и Джена почти винаги успяваше да ги разчете.

Всъщност понякога на Джена й беше трудно да прочете мислите на всеки един в тази стая, включително и на мадам. Може би защото никой не беше съвсем нормален.

Джена успя да долови достатъчно, за да разбере, че Емили не се сърдеше на коментарите на Джена. Емили, също като Джена, се чудеше къде са липсващите ученици.

Мадам също, очевидно. Тя изглеждаше сериозно притеснена, докато оглеждаше стаята.

— Отивам в кабинета на директора — заяви тя. — Междувременно искам да запишете какви са личните ви цели по отношение на дарбите ви.

Това не беше нещо необичайно. Мадам често ги караше да разсъждават върху дарбите си и да записват мислите си. Този път обаче самата тя изглеждаше отнесена.

Щом излезе от стаята, Джена се обърна към Кен на съседния чин. Тъмнокосият, широкоплещест бивш атлет изглеждаше изгубен в собствените си мисли, което беше нормално. Той беше сърдечен младеж, но сякаш винаги нещо го притесняваше.

— Какво става? — попита го тя. — Къде мислиш, че са?

Кен тръсна глава, сякаш се опитваше да се отърси от мислите си. А може би отговаряше на въпроса й?

— Нямам представа — отвърна той. — Не можеш ли да доловиш мислите им?

Джена не вярваше, че би се получило нещо. От време на време, ако някой я повикаше, тя успяваше да го чуе от разстояние. По принцип обаче трябваше да е близо до човека, чиито мисли искаше да улови.

— Ще пробвам — каза тя. Затвори очи и си представи Картър, Трейси и Мартин. Нищо не се случи. — Не се опитват да се свържат с мен — обърна се тя към Кен.

— С мен също — допълни той.

Джена се успокои, тъй като само мъртвите идваха да говорят с Кен. Огледа останалите в класната стая. Емили все още гледаше в празното пространство, вероятно опитвайки се да получи видения. Това беше хубаво, реши Джена. Не искаше да я разсейва.

В другия край на стаята Чарлс седеше в количката си и се забавляваше. Два молива се дуелираха във въздуха пред него, без някой да ги държи. Очевидно Чарлс ги движеше със съзнанието си. Той не изглеждаше притеснен за липсващите ученици, което беше логично — рядко се интересуваше от някого другиго, освен от себе си. Сигурно заради това нямаше нито един приятел.

Сара правеше каквото й беше наредено. Беше отворила тетрадката си и пишеше усърдно. Джена се отказа да влиза в съзнанието й. Сара избягваше да мисли за интересни неща като един вид застраховка — в случай че Джена се изкушеше да използва дарбата си.

Аманда се въртеше. Барабанеше с пръсти на чина, отваряше и затваряше тетрадката си и тупаше с крак. Накрая стана и отиде до Кен — явно единствения в класа на нейното ниво и единствения, с когото си заслужаваше да говори.

— Това е зловещо — заяви тя.

— Ти сериозно ли? — възкликна Джена.

Аманда я стрелна с поглед, сякаш казваше: „Не говорех на теб.“ На Джена не й пукаше. Бяха прекарали известно време заедно, докато Аманда беше в тялото на Трейси, и Джена знаеше, че Аманда беше много противоречива личност. Всъщност не беше чак толкова лоша. Държеше се отвратително, но имаше и още нещо. Злобата извираше дълбоко от съзнанието й и понякога Аманда беше откровено зла.

Не и към Кен обаче. Преди катастрофата той беше спортист и Джена подозираше, че Аманда си пада по него.

— Ти какво мислиш, Кен? — попита Аманда.

— Става нещо — отвърна Кен. — Ако бяха болни, щяха да са в списъка на отсъстващите. Родителите им трябва да са много притеснени.