Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Емили се замисли дали да не й отвърне нещо от сорта: „Няма да прахосвам дарбата си за такава глупост“. Така обаче само щеше да потвърди, че наистина вижда бъдещето.

Трейси я спаси.

— Не знае и не й пука, така че я оставете на мира.

Нина престорено ококори невинни очи.

— Но аз мислех, че Емили има видения!

Джена завъртя очи.

— О, моля ви! Емили дори не знае кой ден е утре.

За неин ужас, Емили усети как очите й се напълниха със сълзи. Знаеше, че Джена се опитваше да обърне всичко на шега и да убеди момичетата колко абсурдна беше тази идея. Онова, което каза Джена обаче, беше отчасти вярно и я заболя. Тя успя да задържи каменното си изражение, докато момичетата отминаха, но после една сълза се търкулна по бузата й.

Трейси я видя.

— О, Емили, да не ти пука какво мислят онези.

— Не ми пука — тросна се Емили и втренчи поглед в Джена.

— Аз само се опитах да помогна — оправда се Джена.

— Знам — каза Трейси. — Но напоследък Емили е много чувствителна, когато стане въпрос за дарбата й.

Изражението на Джена се промени.

— Наистина? Съжалявам, Ем. Само си говорех.

— Няма проблеми — въздъхна Емили. — Имам чувството, че дарбата ми е ужасно слаба. Искам да кажа, в сравнение с другите.

— Ами Картър? — попита Джена. — Та той дори няма дарба. Поне не е показал да има.

— Като стана въпрос за Картър, Емили знаеше, че вчера той няма да бъде на училище — уведоми я Трейси. — Оказа се права за това — тя се обърна към Емили. — Видя, че и днес няма да дойде, нали? На бас, че пак ще се окажеш права.

— И така да е, видях, че и теб няма да те има. Така че ще съм познала наполовина.

— Говори ли с мадам? — поиска да узнае Джена.

Това изненада Трейси.

— Откога вярваш на учителите?

— Не им вярвам — отвърна бързо Джена. — Не и на нормалните. Мадам обаче е… Добре, де. Мисля, че е различна. Тя разбира.

Трейси се замисли.

— Наистина ли смяташ, че разбира дарбите ни?

Джена сви рамене.

— Тя знае, че имаме дарби и не се отнася с нас като с откачалки. За мен това е достатъчно.

Беше достатъчно и за Емили. Поне мадам щеше да я изслуша с желание. Тя бутна таблата, върху която стоеше почти недокоснатата храна.

— Може би сте прави. Отивам да говоря с нея още сега.

Емили имаше късмет — мадам вече беше в класната стая и преглеждаше някакви документи на бюрото си. Емили застана на вратата и високо се прокашля. Учителката вдигна поглед. Не се усмихна, но гласът й беше мил.

— Да, Емили?

Емили се поколеба. Мадам изглеждаше заета и сякаш мислеше за нещо. Може би моментът не беше подходящ. Тогава обаче мадам добави:

— Видение ли си имала?

— Постоянно имам видения — отвърна Емили. — Това е проблемът. Виденията невинаги показват истината. Всъщност не е точно така. Те са верни само донякъде.

— Говорили сме за това — напомни й мадам. — Разсъждаваш ли върху тях? Търсиш ли ключови моменти, които да ти помогнат да ги разгадаеш и да се възползваш най-добре от тях?

Мадам беше права — и преди беше казвала на Емили тези неща. Емили обаче не разбираше какво се искаше от нея. Казваше онова, което виждаше. Какво друго можеше да направи?

— Може ли да ми дадете пример? — попита тя учителката.

Мадам нямаше тази възможност. Друг учител се появи на вратата и каза бързо:

— Бихте ли дошли с мен? Става въпрос за Мартин Купър…

— Разбира се — мадам се изправи веднага. — Съжалявам, Емили, трябва да вървя.

Емили нямаше нужда от повече пояснения, сещаше се какво ставаше в другата класна стая. Кльощавият Мартин Купър имаше дарба, от която само той можеше да се възползва. Ако някой го дразнеше (а това се случваше често, тъй като приличаше на хленчещ дребосък), той меко казано полудяваше. Мършавото му тяло внезапно придобиваше почти свръхчовешка сила и ставаше агресивен. Само мадам можеше да го успокои.

Да, Джена беше права — мадам разбираше специалните ученици. За разлика от повечето родители, тя приемаше дарбите им и вярваше в техните способности. За лош късмет на Емили обаче, дарбите на другите обсебваха по-голямата част от времето на мадам.

Кен го тормозеха гласовете на мъртви хора и той не можеше да ги контролира. Емили често се чудеше как ли беше развил такава необичайна дарба. Той почти не говореше за нея, само се оплакваше, че мъртвите се опитват да говорят с него. Определено не му харесваше и мадам имаше специално отношение към него.

Чарлс, също като Мартин, имаше дарбата да създава големи проблеми и изискваше непосредственото внимание на мадам. Той не можеше да движи краката си (беше парализиран от раждането си), но някак си беше развил телекинеза — можеше да мести предмети само със съзнанието си. И ако беше в лошо настроение, което се случваше често, използваше дарбата си за разрушителни цели.