Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Мадам не каза нищо повече. Дори не заплаши Чарлс с наказание, което беше необичайно. Джена не се и опита да влезе в главата й — от опит знаеше, че няма начин да разбере за какво мисли мадам.

Звънецът би, без мадам изобщо да спомене за задачата, която им беше поставила.

— Приятен ден — каза автоматично тя на учениците, когато станаха и тръгнаха към вратата. Докато минаваше покрай бюрото й обаче, на Джена й се стори, че учителката каза и още нещо.

Прозвуча като: „Внимавайте.“

На другия ден на Емили й беше още по-трудно да се съсредоточи в часовете. Тя малко се срамуваше от себе си. Дори повече от малко. Беше казала на Аманда, че е неин ред да изчезне, а това не беше хубаво. Джена се гордееше с Емили, че беше намерила сили да отвърне на Аманда. Такова поведение обаче не беше нормално за Емили. Тя не отвръщаше на лошото с лошо.

Очевидно Аманда наистина се уплаши. Сигурно не беше спала цяла нощ от притеснение. Може би дори нямаше да дойде на училище заради това. И да отсъстваше, то нямаше да е заради видението на Емили. Не Аманда липсваше в последното видение на Емили за часа на учениците с дарби.

Тя го получи вчера, малко преди Аманда да се обърне към нея. Случи се точно след като мадам излезе. Дори не го направи съзнателно. Не беше притворила очи, не се беше съсредоточила — стана автоматично.

Това видение беше по-ясно от предишните. Видя класната стая на децата с дарби на другия ден — на днешния ден. Беше сигурна в датата, защото видя календара до вратата. Беше странно. Обикновено във виденията й нямаше такива подробности. Забеляза, че Картър още го нямаше, както и Трейси и Мартин. Липсваше обаче и още един човек.

Сара.

На обяд Емили призна това на Джена.

— Не знам защо не предупредих Сара. Може би защото не бях сигурна, че е истинско видение. Или може би защото не исках да я плаша.

Джена се усмихна.

— Да, много по-забавно е да наплашиш Аманда.

— Джена!

— О, стига, Ем. Успокой се. Добре ще й се отрази. Прекалено голямо самочувствие има. Трябва да е малко по-смирена.

Емили погледна към една от масите в столовата.

— Днес не изглежда притеснена.

Аманда беше с нахаканите си приятелки на обичайната си маса. Емили забеляза, че Нина плаче. Сигурно беше разбрала, че не са я приели за мажоретка. Другите момичета очевидно я утешаваха. Не и Аманда обаче. Тя пилеше ноктите си. Нима не съчувстваше на собствената си приятелка?! Може би Джена беше права. Аманда заслужаваше някой да я стресне, дори и това да няма дълготраен ефект.

Джена ядеше.

— Храната в училище не е чак толкова лоша. Като знам как с Трейси все се оплаквате, мислех, че ще е много по-зле.

— Като стана дума за Трейси — каза Емили, — не се ли притесняваш поне малко за нея?

— Не особено, защото според мен Трейси изчезна нарочно. От доста време се опитва да остане невидима за по-дълго време.

— Ами Картър и Мартин?

— Е, Картър е голяма загадка, нали? Появи се от нищото и сега просто изчезна. А Мартин постоянно хленчи, че майка му много мрънка. Сигурно е избягал. Един ден ще го намерят да спи на някоя автобусна спирка.

— Значи не вярваш на виденията ми.

Джена сви рамене.

— Ти сама каза, че те невинаги са точни.

Емили нещо не разбираше.

— Но вчера ме подкрепи пред Кен и Аманда.

— Ти си ми приятелка — констатира Джена. — А аз държа на приятелите си — тя отново насочи вниманието си към картофеното пюре. — Би ли ми подала солта?

Емили не можеше да повярва, че Джена приема всичко толкова лекомислено. Искаше й се да можеше да прочете мислите на приятелката си. Имаше чувството, че Джена се преструва на безчувствена.

— Ами Сара?

Джена отново вдигна рамене, за да покаже, че не й пука.

— Ще почакаме и ще видим дали ще дойде.

Не дойде. В мига, в който Емили влезе в стая 209, сърцето й спря при вида на празния чин. Сара винаги идваше по-рано. Мадам беше на бюрото си и също гледаше втренчено чина на Сара.

Пристигна Кен, после Аманда, след нея Чарлс. Джена влезе бавно с биенето на звънеца. Видя празния чин на Сара и се обърна към Емили.

— Добре. Взимам си думите обратно. Имаш дарба.

Мадам реагира рязко.

— Какво искаше да кажеш с това, Джена?

Мадам беше една от малкото, които можеха да стреснат Джена и тя буквално започна да заеква.

— Ами… аз… ъъъ. Искам да кажа, че… Знаете, Емили предсказва бъдещето и… сещате се…

Мадам я прекъсна.

— Емили! Знаеше ли, че Сара ще изчезне?

Емили неспокойно се размърда на стола си.