Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Единият от двамата каза нещо. Емили не чу думите, но видя как Емили във видението се качи в колата. После образът избледня.

Емили седна. „Колко странно!“ , помисли си тя. Знаеше къде е „Стюарт авеню“ — намираше се в другата част на града, в бизнес квартала. През деня беше оживено, а през нощта — почти безлюдно. Каква причина би могла да има, за да отиде там? И защо би се качила в колата? Цял живот майка й я беше учила никога да не разговаря с непознати, да не говорим да отиде някъде с тях. Това беше лошо. Та нали всички родители учеха децата си да не правят така? Всеки знаеше колко опасно беше да се говори с непознати. Тя не можеше дори да си представи, че би направила нещо толкова глупаво.

Взе от нощното шкафче книгата, която четеше, и я отвори. Книгата беше интересна и тя с удоволствие четеше по няколко страници всяка вечер преди да заспи. Сега обаче не успя да се съсредоточи. Стана и отиде в дневната.

Майка й гледаше телевизия. Зарадва се, че вижда Емили.

— По-добре ли си, скъпа? Искаш ли нещо за ядене?

Емили поклати глава.

— Не съм гладна, мамо. Но не съм и болна — добави бързо тя.

— Искаш ли да стопля останалите макарони със сирене? — попита майка й с надежда.

Емили знаеше, че майка й щеше да се почувства по-добре, ако хапнеше малко.

— Добре. Би било страхотно.

Не след дълго тя и майка й седяха на дивана с купи с макарони със сирене. Бяха намерили маратон на реалити шоу за мода и се приготвиха да прекарат вечерта в гледане на телевизия.

Емили обичаше такива предавания. Харесваше й да гледа как грозни патета се превръщаха в красиви лебеди с помощта на подходящ грим и дрехи. Колкото и интересни да бяха епизодите обаче, съзнанието й все се връщаше към последното странно видение. Улица „Мапъл“ и „Стюарт авеню“. Кога щеше да се озове на ъгъла на „Мапъл“ и „Стюарт“? И защо?

До десет часа и тя, и майка й, се прозяваха и маратонът свърши. Майка й направи нещо, което не беше правила от години — отиде с Емили до стаята й, за да я завие.

— Сигурна съм, че утре ще си по-добре — каза тя и целуна Емили по челото. — И ще се обадя на директора. Повече няма да посещаваш часовете за деца с дарби.

На Емили не й се спореше.

— Лека нощ, мамо.

След като майка й си тръгна, тя осъзна, че изобщо не й се спи. Просто лежеше и мислеше за събитията от последната седмица. Някъде в ъгъла на съзнанието си обаче още не беше забравила видението. „Мапъл“ и „Стюарт“. „Мапъл“ и „Стюарт“…

Отказа се да опитва да заспи, стана и седна на бюрото. Мадам все й повтаряше да разчита виденията си, да търси детайли и ключови моменти. След като компютърът й зареди, тя написа „Мапъл и Стюарт“ в търсачката.

Имаше стари филмови звезди с имена Алиша Мапъл и Дел Стюарт, както и магазин за водопроводни принадлежности, наречен „Мапъл и Стюарт“. Намери правна кантора „Мапъл, Стюарт и Джоунс“ и картографска компания, която предлагаше да й покаже пътя до ъгъла на „Мапъл“ и „Стюарт“. Кликна на връзката, но не научи нищо ново.

Нищо не й хрумваше.

„Мапъл“ и „Стюарт“… Осъзна, че кръстовищена часовника. Минаваше единайсет и беше прекалено късно да й се обажда по телефона. Ами ако Джена беше още будна и сърфираше в интернет? Емили можеше да й изпрати съобщение. Влезе в пощата си и я потърси в списъка с приятелите онлайн, но не беше на линия.

Междувременно забеляза нещо друго — имаше един непрочетен имейл. Отвори го.

Здравей, Емили. Аз съм — Трейси. Много съжалявам, накараха ме да ти изпратя това писмо. Казаха, че ще ни се случи нещо лошо, ако не го направя. Би ли дошла на ъгъла на улица „Мапъл“ и „Стюарт авеню“ в полунощ тази вечер? Някой ще дойде да те вземе.

След това някой беше добавил още едно изречение.

Ела, ако искаш да намериш съучениците си.

И вероятно щеше да попадне в същата опасна ситуация като тях. Само че тя беше виновна за това положение. Знаеше какво трябва да направи.

На слабото осветление тя облече същите дрехи, с които беше по-рано — дънки и зелена тениска. Кафявият пуловер висеше на облегалката на стола. Сложи няколко неща в раницата си — кутийката на контактните си лещи, чифт бельо и четка за зъби. Взе си и часовника.

Надраска набързо бележка и я сложи на леглото си. После излезе и погледна притеснено към полуотворената врата на майка си. С облекчение забеляза, че лампата не свети — значи майка й не беше будна и не четеше. Въпреки това продължи да се движи тихо. Майка й спеше много леко.

Отвън се спря и се зачуди дали да не вземе колелото си от гаража в сградата. До полунощ имаше достатъчно време и затова тръгна пеш. Трябваха й четирийсет и пет минути да стигне кръстовището на „Мапъл“ и „Стюарт“.