Мерилин Кей - Днес го имаш, утре го губиш

Всички довършиха закуската си. Трейси отново пое инициативата.

— Някой иска ли да отидем в дневната и да играем на „Голямата автокражба“? — попита тя безгрижно.

Никой не подскочи от радост. Не че имаше значение, защото в този момент похитителите им влязоха в трапезарията. Освен оплешивяващия мъж, имаше още един мъж с гъста къдрава кафява коса. Той беше по-нисък и дебел. Докато слабият изглеждаше нервен, ниският се усмихваше. Не бяха млади, но не бяха и стари. Според Емили бяха горе-долу на възрастта на майка й.

Жената привлече вниманието на Емили. На първо място тя беше много красива и сексапилна. Според Емили беше на около трийсет години, но жената беше с грим и трудно можеше да прецени възрастта й. Беше облечена с модерни тесни дънки, ботуши и блуза на точки. Имаше дълга, черна коса с тъмносини кичури. На ушите й висяха големи халки, които изглеждаха златни.

Очите й бяха сини, но нюансът им беше по-различен от кичурите й. Бяха толкова бледосини, че изглеждаха почти прозрачни.

Най-невероятното нещо у нея обаче беше изражението й — или по-скоро липсата на такова. Съвършените й черти бяха напълно безизразни. За секунда устните й се разтвориха и леко се извиха в краищата, но Емили в никакъв случай не можеше да нарече това усмивка. Побиха я тръпки.

— Добре дошли — каза жената, макар и тонът й да не беше никак гостоприемен. — Дано се чувствате удобно. Аз съм Клеър — после посочи пълния тип. — Това е Хауърд, а мъжът от другата ми страна е Джордж.

Джордж заби поглед в земята и промърмори:

— Здравейте.

Хауърд им се усмихна сърдечно.

— Здравейте.

Сега вече Емили беше сигурна, че Джордж беше мъжът от снощи. Не можеше обаче да каже същото за жената. Гласът й се стори познат — жената може би беше с перука. Или пък русата жена снощи беше с перука. Както и червенокосата, която Трейси беше видяла… О, защо мислеше за коси и цветове в такъв момент?

Клеър продължи:

— Знам, че сигурно се чувствате странно и се чудите какво става. Е, дойдохме да обясним.

Емили погледна Трейси и разбра, че й тя си мисли същото. Явно целта им не беше да отвлекат всички ученици с дарби — някои още липсваха.

Жената сигурно можеше да чете мисли, защото каза:

— Между другото, няма да отвличаме всички. Засега имаме нужда само от вас.

Трейси попита:

— Ето защо?

— Заради дарбите ви, разбира се — устните й отново потръпнаха, което явно беше начинът, по който тя се усмихваше. — Вие сте изключителни деца с много специални способности. Трейси, ти можеш да ставаш невидима. Мартин, ти притежаваш невероятна сила. Емили, ти можеш да виждаш бъдещето. А Сара… Сара, ти имаш най-голямата дарба от всички. Ти можеш да контролираш хората.

Емили потрепери. Жената говореше ужасно равнодушно, сякаш съобщаваше кой има усет към математиката и кой е добър пианист. Може би затова изглеждаше по-страшна от мъжете. У нея имаше нещо неестествено.

Въпреки че беше ужасена, Емили трябваше да каже нещо и тя промълви първото, което й дойде на ума:

— Ами Картър? Той няма дарба.

Това не изненада Клеър. Тя само хвърли бегъл поглед към Картър, сякаш той беше нещо незначително.

— Няма значение. Имам хората, които ми трябват.

Още веднъж Емили се изненада от смелостта си:

— Хората, които ви трябват за какво?

Бледосините очи се спряха върху нея.

— Вие ще ни помогнете да оберем банка.

Явно за момента нямаше да научат друго. Тримата си тръгнаха, след като Клеър обеща да им каже повече на обяд. Емили последва съучениците си в дневната.

Трейси не беше преувеличила за развлеченията в затвора им. Стаята приличаше на голям център за забавления. Имаше огромен телевизор е плосък екран, конзоли за игри, компютри, няколко айпода със слушалки, ако някой искаше да слуша музика. Имаше и библиотека е книги с най-новите поредици за тийнейджъри, дивидита, видеоигри, различни други игри — с две думи всякакви забавления за всеки вкус.

Сара веднага се сви на един стол с плюшени възглавници с айпод и слушалки, настрани от всички останали. Мартин отиде до библиотеката и започна да разглежда видеоигрите.

Емили беше малко разочарована. Да оберат банка — струваше й се толкова… толкова тривиално. Беше престъпление, разбира се, но беше очаквала нещо по-голямо .

По принцип хората не се възползваха от дарбата й, което беше хубаво. Не й харесваше идеята някой да се опитва да я манипулира. Веднъж Трейси я беше помолила да отгатне какво ще бъде времето, защото със семейството й бяха планирали уикенд на плажа. Това не беше нещо особено. Веднъж една луда я беше накарала да предскаже печелившите числа на тотото. Беше страховито. Емили беше отказала, но онази я беше хипнотизирала и се беше опитала да я принуди да й каже числата.