Лиан Хърн - Пророчеството

Един от хората на Араи — тя си спомни, че се казваше Нива — я поздрави на верандата и я поведе към вратата. Всички капаци на прозорците бяха отворени. Араи седеше в дъното на помещението заедно с още трима воини. Нива обяви името й и военачалникът вдигна очи към нея. Един миг двамата се изучаваха безмълвно. Тя издържа погледа му и почувства как силата пулсира във вените й. После коленичи и сведе глава в поклон с вътрешно негодувание към този акт, но с ясното съзнание, че се налага да засвидетелства покорство.

Той й отвърна с поклон, след което двамата едновременно вдигнаха глава и изправиха рамене. Тя впери в него същия непоколебим поглед. Този път той не я погледна в очите. Сърцето й блъскаше в гърдите от проявената дързост. В миналото тя бе харесвала и изпитвала доверие към мъжа пред себе си. Сега видя промените, изписани на лицето му. Бръчките около устата и очите му се бяха вдълбали още по-дълбоко. Навремето той беше практичен, но и гъвкав, сега обаче сякаш бе станал пленник на непреодолимото си желание за власт.

Недалеч от дома на родителите й река Ширакава течеше през обширни варовикови пещери, където водата бе изваяла статуи и колони. Като дете всяка година я водеха там да се поклони на богинята, живееща в една от тези колони под планината. Статуята имаше меняща се, изпълнена с живот форма, все едно духът, който я обитаваше, се опитваше да разчупи варовиковото покритие. Сега Каеде си помисли за тази обвивка. Дали властта не бе наситена с варовик река, която вкаменява дръзналите да плуват в нея?

Телосложението и силата на Араи я накараха да потръпне вътрешно, напомняйки й за онзи момент на безпомощност в ръцете на Ийда, както и за мощта на мъжете, които можеха всячески да подчиняват жените на волята си. Никога не им позволявай да използват тази сила, проблесна в съзнанието й. Винаги бъди въоръжена! Усети в устата си вкус със сладостта на слива и със силата на кръвта — такъв ли беше вкусът на властта? Това ли тласкаше непрестанно мъжете едни срещу други, това ли ги караше постоянно да се заробват и да унищожават? Тя се втренчи в местата върху тялото на Араи, където иглата и кинжалът бяха пронизали Ийда, бяха направили пробойни към света, който се бе опитвал да управлява, и бяха източили животворната му кръв. „Не бива никога да го забравям, каза си тя. Мъжете могат да бъдат убивани и от жени. Аз отнех живота на най-могъщия военачалник на Трите провинции.“

Бе отгледана и възпитана безропотно да отстъпва пред мъжете, да се подчинява на волята им и на по-високата им интелигентност. Сърцето й биеше тъй силно, че всеки миг можеше да й призлее. Пое дълбоко въздух, прилагайки техниките, на които я бе обучила Шизука, и усети как кръвта във вените й се успокоява.

— Господарю Араи, утре заминавам за Ширакава. Ще ви бъда признателна, ако ми дадете хора, които да ме съпроводят до вкъщи.

— Бих предпочел да останете на Изток — каза той бавно. — Но не за това исках да разговарям с вас… — той се взря в нея с присвити очи. — А за изчезването на Отори Такео. Можете ли да хвърлите светлина върху тази странна случка? Смятам, че съм доказал правото си на власт над областта, а и вече бях сключил съюз с осиновителя му Шигеру. Как може младият Отори да пренебрегне всичките си задължения към мен и към покойния си баща? Как може да прояви такова неподчинение и да замине? Къде е отишъл? Хората ми претърсват околността цял ден, чак до Ямагата. От него няма и следа.

— Нямам представа, къде е — отвърна тя.

— Бях уведомен, че е разговарял с вас вечерта, преди да замине…

— Да — отвърна тя просто.

— Би трябвало да ви е обяснил поне…

— Беше обвързан с други задължения — докато говореше, Каеде почувства, че я обзема тъга. — Не е имал намерение да ви засегне — всъщност не си спомняше Такео да бе споменавал Араи пред нея, но не го каза.

— Задължения към така нареченото Племе? — Араи полагаше усилия да овладее гнева си, който въпреки това избликна в гласа и в очите му. Той отмести леко глава и тя предположи, че е отправил поглед покрай нея към мястото, където Шизука бе коленичила в сумрака на верандата. — Какво знаете за тях?

— Твърде малко — отвърна Каеде. — С тяхна помощ господарят Такео се изкатери в крепостта Инуяма. Предполагам, че в това отношение всички ние сме им длъжници.

Произнасянето на името на Такео я накара да потръпне. Спомни си допира на тялото му в онзи момент, когато и двамата очакваха да умрат. Очите й потъмняха, чертите й се смекчиха. Това не убягна от погледа на Араи и — макар че не знаеше причината за промяната, — когато той заговори отново, тя долови в гласа му не само гняв, но и още нещо.