Лиан Хърн - Пророчеството

Тя се поклони мълчаливо, с ясното съзнание за огромната чест, която й оказваше Фудживара, и смутена от вниманието му. Никога не бе стояла по този начин в пълна с мъже стая и чувстваше, че мястото й не е там, но не знаеше как да напусне. Той умело смени темата:

— Какво ви е мнението за Мамору? Научил е много от вас, струва ми се.

Каеде забави отговора си за момент, отмествайки поглед от баща си към младежа, който бе излязъл от женската си роля, но следите от нея все още личаха и в тях тя разпозна част от себе си.

— Какво бих могла да кажа? — рече накрая. — Изглеждаше блестящ.

— Но…? — подкани я той.

— Вие крадете всичко от нас — бе възнамерявала да се изрази по-меко, но гласът й прозвуча рязко дори в собствените й уши.

— Вие? — повтори той с известна изненада.

— Мъжете. Вземате всичко от жените. Дори болката ни… същата онази болка, която вие ни причинявате… Открадвате я и я изобразявате като своя собствена…

Непроницаемите му очи обходиха лицето й.

— Никога не съм гледал по-убедително и по-вълнуващо превъплъщение от превъплъщението на Мамору.

— Защо женските роли не се играят от жени?

— Каква любопитна идея! — възкликна той. — Мислите, че вашето изпълнение би било по-правдоподобно, защото сте убедена, че тези емоции са ви познати? Но нали именно умението на актьора да претвори чувства, които не е изживявал лично, разкриват гениалността му?

— Но… така не ни оставяте нищо — тонът на Каеде прозвуча плачевно.

— Даваме ви нашите деца. Това не е ли справедлива размяна? — той я погледна изпитателно. Девойката отново доби усещането, че той може да вижда през нея. „Не го харесвам, помисли си тя, макар че е интригуващ. Двамата нямаме какво да правим заедно, каквото и да смята Шизука.“ — Засегнах ви — рече той, сякаш бе прочел мислите й.

— Твърде нищожна съм, за да заслужавам интереса на владетеля Фудживара — отвърна тя. — Моите чувства са без значение.

— Вашите чувства ме интересуват дълбоко! Те винаги са тъй своеобразни и неочаквани — Каеде не отговори. След миг той продължи: — Трябва да дойдете и да гледате следващата ни пиеса — „Ацумори“. Очакваме само нашия свирец на флейта. Той е отдавнашен приятел на Мамору и трябва да пристигне тези дни. Запозната ли сте с историята?

— Да — отвърна тя, а в съзнанието й изплува вълнуващата трагедия.

По-късно, вече в стаята, лежейки до Шизука и Аи, продължаваше да мисли за нея — младежът, тъй красив и даровит музикант, жестокият воин, които го посича и взема главата му, а после, разкайвайки се, става монах в дирене на покоя на Просветления. Мислеше за призрака на Ацумори, зовящ от сенките: „Моли се за мен! Нека духът ми получи опрощение!“

Непознатото вълнение, емоциите, породени от пиесата, късният час — всичко това я бе изпълнило с напрежение. Мислейки си за Ацумори, тя блуждаеше между съня и будността и сякаш долавяше трели на флейта някъде навън в градината. Сториха й се някак познати. Постепенно потъваше в съня успокоена от музиката, когато изведнъж си спомни. Събуди се внезапно. Беше същата музика, която бе чула в Тераяма. Младият монах, който им бе показал рисунките… нима той не бе свирил същата мелодия, така наситена с мъка и копнеж?

Тя отметна завивката и стана тихо, плъзна встрани хартиената преграда и се заслуша. Чу тихо похлопване, лек шум на отваряща се дървена врата, гласа на Мамору, гласа на флейтиста. В дъното на коридора лампата в ръцете на слугата за кратко освети лицата им. Не сънуваше. Наистина беше той!

Шизука прошепна зад гърба й:

— Всичко наред ли е?

Каеде върна преградата на мястото й и коленичи до приятелката си.

— Един от монасите в Тераяма.

— Тук?

— Той е свирецът на флейта, когото очакваха.

— Макото? — промълви Шизука.

— Никога не съм знаела името му. Дали ще се сети коя съм?

— Как би могъл да забрави? — отвърна Шизука. — Трябва да го избегнем, да тръгнем рано сутринта. Ще се престорите на болна. Макото не бива да ви вижда. А сега се опитайте да поспите. Ще ви събудя на разсъмване.

Каеде легна, но сънят се бавеше. Накрая задряма, а когато се събуди, зад капаците видя светлината на настъпващия ден. Шизука бе коленичила до постелята й. Прислугата вече бе на крак. Чу се шум от отваряне на капаците — баща й винаги се събуждаше рано. Не можеше да тръгне, без поне да го уведоми.

— Иди при татко и му кажи, че не ми е добре и че трябва да се прибера у дома. Помоли го да поднесе извиненията ми на владетеля Фудживара.