Лиан Хърн - Пророчеството

Шизука се върна след минути.

— Владетелят Ширакава посрещна с огромна неохота желанието ви да си тръгнете. Попита дали сте достатъчно добре, за да отидете при него.

— Къде е той?

— В стаята с изглед към градината. Помолих да ви донесат чай, изглеждате много бледа.

— Помогни ми да се облека — подкани я Каеде. Наистина се чувстваше зле и беше като замаяна. Чаят я посъживи. Аи се беше събудила, но си лежеше под завивките. С потъмнели от съня очи и порозовели страни миловидното й личице изглеждаше като кукленско.

— Каеде, какво има? Какво се е случило?

— Не ми е добре. Трябва да се прибера.

— Ще дойда с теб — Аи отмахна завивката си.

— По-добре остани с татко. И се извини от мое име на владетеля Фудживара — обзета от внезапен порив, Каеде коленичи и погали сестра си по косите. — Бъди моя заместница! — изрече тя умолително.

— Ха! Та владетелят Фудживара изобщо не забеляза присъствието ми — усмихна се Аи. — Ти си го е омаяла…

Птичките в клетка в градината нижеха звучни трели.

„Той ще открие измамата и никога повече няма да иска да ме види“, помисли си Каеде, но онова, от което се страхуваше, бе реакцията не на благородника, а на баща й.

— Слугите ми казаха, че владетелят Фудживара спи до късно — прошепна Шизука. — Идете и говорете с баща си. Вече помолих да изкарат паланкина.

Каеде кимна безмълвно. Пристъпи върху лакирания дървен под на верандата. Колко красиво бяха наредени дъските. Докато крачеше към стаята, където бе настанен баща й, пред очите й се разгръщаха различни картини от градината — каменен фенер, очертан от последните червени листа на клена, слънцето, проблясващо върху неподвижната водна повърхност на езерото, багрите в черно и жълто, които се мярваха върху дългите опашки на кацналите по коловете птици.

Баща й седеше и съзерцаваше градината. Дожаля й. За него приятелството на владетеля Фудживара означаваше толкова много.

Насред езерото дебнеше чапла, застинала неподвижно като статуя.

Каеде коленичи и зачака баща й да заговори пръв.

— Що за глупости, щерко? Проявяваш невероятна грубост!

— Прости ми, не се чувствам добре — промълви тя, но не получи отговор и леко повиши глас: — Татко, лошо ми е. Прибирам се.

Той пак не каза нищо, все едно — като не й обърнеше внимание, това щеше да я накара да го остави на мира. С внезапен плясък на крила чаплата отлетя. В градината влязоха двама млади мъже, за да нахранят птиците в клетка.

Каеде се огледа из стаята, търсейки преграда или каквото и да е, където би могла да се скрие, но наоколо й нямаше нищо подходящо.

— Добро утро! — извика жизнерадостно баща й.

Мъжете се обърнаха, за да му засвидетелстват уважението си. Мамору я видя. За момент Каеде си помисли, че той ще си тръгне от градината, без да я доближи, но отношението на владетеля Фудживара към вечерта, когато я бе включил в мъжкото увеселение, вероятно му бе вдъхнало кураж. Той поведе другия млад мъж и подхвана обичайните учтиви реплики при запознанство. Тя се поклони ниско с надеждата да скрие лицето си. Мамору съобщи името на монаха — Кубо Макото, както и името на храма в Тераяма. Макото също се поклони.

— Владетелят Ширакава — обяви Мамору — и дъщеря му, господарката Отори.

Младият монах не можа да сдържи реакцията си. Пребледня и впери поглед в лицето й. Позна я и заговори тутакси:

— Господарката Отори? Значи все пак се омъжихте за владетеля Такео? Тук с вас ли е?

Последва миг мълчание. После се обади бащата на Каеде:

— Съпругът на дъщеря ми бе владетелят Отори Шигеру.

Макото отвори уста, сякаш се канеше да го отрече, но се отказа и се поклони безмълвно. Бащата на Каеде се приведе напред.

— Вие нали сте от Тераяма? И не знаете, че венчавката им се е състояла там? — Макото остана безмълвен. Без да обръща глава към нея, баща й нареди: — Остави ни сами.

Тя изпита гордост от това, колко спокойно прозвуча гласът й, когато заговори:

— Отивам си у дома. Моля те, поднеси извиненията ми на владетеля Фудживара.

Той не й отговори. „Ще ме убие“, помисли си тя. Поклони се на двамата млади мъже и видя тяхното неудобство и смущение. Докато се отдалечаваше, налагайки си да не ускорява крачка и да не движи глава, в гърдите й се надигна вълна от емоции. Изведнъж си даде сметка, че винаги щеше да е обект на такива смутени погледи, на подобно презрение. Задъха се от силата на това чувство, от остротата на отчаянието, което го съпровождаше. „По-добре да умра, помисли си тя. Само че какво ще стане с детето ми… детето на Такео? Нима то трябва да умре с мен?“