Лиан Хърн - Пророчеството

Баща й направи внезапен жест към нея. Тя неволно се дръпна, мислейки, че той се кани да я удари.

— Не е имало никакъв брак! — промълви той.

— Прости ми — повтори тя. — Аз те опозорих. Готова съм да умра.

— Но има дете? — беше се втренчил в нея, все едно тя бе усойница, която щеше да го нападне всеки миг.

— Да.

— Кой е бащата? Или не знаеш? Просто един от многото?

— Вече няма значение — отвърна тя. — Детето ще умре с мен — и добави мислено: „Натискаш острието встрани и нагоре.“ В този миг сякаш усети как ръчичките на детето се вкопчват в мускулите й, за да й попречат.

— Да, да, трябва да сложиш край на живота си — гласът му се извиси, заплашвайки да се превърне в писък. — Сестрите ти също трябва да се самоубият. Това е последната ми заповед към теб. Така родът Ширакава ще изчезне съвсем навреме. И няма какво да чакам Шоджи. Трябва да го извърша сам. Това ще бъде моето последно достойно дело… — баща й разпусна пояса си и разтвори робата си, избутвайки встрани долната си дреха, за да оголи тялото си. — Не се извръщай — нареди й той. — Трябва да гледаш. Ти ме докара дотук — той опря върха на острието до отпуснатата си сбръчкана кожа и пое дълбоко въздух. Тя не можеше да повярва, че ставащото е истина. Видя как пръстите му се сключват около дръжката. Кокалчетата му побеляха, лицето му се сгърчи. Той нададе дрезгав вик и кинжалът падна от ръцете му. Но нямаше кръв, нямаше рана. От гърдите му се изтръгнаха още няколко резки вика и после отстъпиха място на мъчителни ридания. — Не мога да го направя! — изплака. — Не ми остана нито капка смелост. Ти ме изсмука, женско изчадие такова! Отне ми честта и мъжеството. Не си ми дъщеря, ти си демон! Носиш смърт на всички мъже, ти си прокълната! — той протегна ръце, сграбчи я и взе да дърпа дрехите й. — Нека да те видя! — извика. — Нека видя онова, което желаят другите мъже! Прати ми смърт, както си сторила с останалите.

— Не! — изпищя тя, опитвайки се да спре ръцете му, да го отблъсне. — Татко, недей!

— Наричаш ме „татко“? Не съм твой баща! Моите истински деца са синовете, които никога не съм имал, синовете, чието място заехте ти и проклетите ти сестри. Твоите демонични сили сигурно са ги убили още в утробата на майка ти! — лудостта му вдъхваше сили. Тя усети как робата се смъква от раменете й, почувства допира на ръцете му. Не можеше да използва кинжала; не можеше да се отскубне от него. Докато се съпротивяваше, робата се свлече до кръста й, разголвайки я. Косите й се разпуснаха и обгърнаха голите й рамене. — Красива си! — извика той. — Признавам. И аз съм те пожелавал. Докато те обучавах, копнеех да те имам. Това бе наказанието ми, задето се опълчих против природата. Ето, сега можеш да ме поразиш със смърт!

— Пусни ме, татко! — извика тя, като полагаше неистови усилия да залази спокойствие с надеждата да го вразуми. — Ти не си на себе си. Ако трябва да умрем, нека го направим с достойнство — но всички думи изглеждаха слаби и безсмислени пред неговия лунатичен изблик.

Очите му бяха мокри, устните му потръпваха. Грабна ножа й и го запрати през стаята, после сграбчи двете й китки с лявата си ръка и я дръпна към себе си. С дясната отметна косите й, наведе се над нея и опря устни в тила й.

Връхлетяха я ужас, отвращение и накрая ярост. Беше готова да умре в съответствие със суровия кодекс на своята класа, да спаси честта на семейството си. Но баща й, който така строго я бе възпитавал според същия този кодекс, който така старателно й бе втълпявал превъзходството на собствения си пол, се бе предал на лудостта, разкривайки онова, което лежеше под строгите правила за поведение на воинската класа — похотта и себичността на мъжете. Яростта съживи онази сила, която, знаеше, таеше в себе си, и тя си спомни как бе спала в леда. Сега призова Бялата богиня. Помогни ми!

Чу собствения си глас:

— Помогни ми! Помогни ми! — и още докато викаше, хватката на баща й отслабна. „Дошъл е на себе си“, помисли си и накрая успя да го отблъсне. Изправи се с мъка, загърна робата си, бързо завърза колана си и почти без да мисли, се отправи залитайки към отсрещния край на стаята. Хлипаше от потрес и гняв. Обърна се и видя Кондо да коленичи пред баща й, който седеше полуизправен, подкрепян, както си помисли първоначално, от Шизука. После си даде сметка, че той гледа с невиждащ поглед. Кондо направи рязко движение, все едно тикна ръка в корема на баща й, и разсече на кръст. Острието сряза плътта с противен глух звук, кръвта рукна, пенеста и бълбукаща.