Лиан Хърн - Пророчеството

В края на верандата я очакваше Шизука.

— Можем да тръгнем веднага, господарке. Кондо ще дойде с нас.

Каеде остави мъжът да я вдигне и да я качи на паланкина. Изпита облекчение, че е вътре, в полумрака, където никой не можеше да види лицето й. „Татко никога повече няма да ме погледне, помисли си тя. Ще извърне очи дори когато ме убие.“

Щом се прибра вкъщи, свали робата, която й бе подарил Фудживара, и я сгъна внимателно. Облече едно старо кимоно на майка си, а под него подплатена дреха. Беше й ужасно студено, а не искаше да трепери.

— Ти се върна? — възкликна Хана, пристигнала тичешком в стаята й. — Къде е Аи?

— Тя ще остане малко по-дълго у владетеля Фудживара.

— А ти защо се върна? — попита детето.

— Не се чувствах добре, но вече ми мина — обзета от внезапен порив, продължи: — Смятам да ти дам онази роба, есенната, която толкова ти хареса. Трябва да я прибереш и да се грижиш за нея, докато пораснеш достатъчно, за да я носиш.

— Вече не я ли искаш?

— Искам да стане твоя и когато я обличаш, да ме споменаваш и да се молиш за мен.

Хана се втренчи в нея.

— Защо? Къде отиваш? — Каеде не й отвърна и тя възкликна: — Не заминавай пак, сестричке!

— За теб е все едно — каза Каеде, за да я подразни. — Няма да ти липсвам.

Остана слисана, когато Хана захлипа шумно, а после се разпищя:

— Не! Ще ми липсваш! Не ме оставяй! Недей!

Аяме дотърча в стаята:

— Сега пък какво има, Хана? Не бива да си толкова лоша със сестра си…

В стаята влетя и Шизука.

— Баща ви е при брода — рече тя. — Пристига сам, на кон.

— Аяме — каза Каеде припряно. — Отведи Хана за известно време. Идете в гората. Нека прислужниците дойдат с вас. Не искам никой да остава в къщата.

— Ама, господарке, още е толкова рано, навън е ужасно студено…

— Моля те, направи каквото ти казах! — рече умолително Каеде.

Хана се разплака още по-сърцераздирателно, докато Аяме я отвеждаше.

— Скръбта й я прави тъй необуздана — отбеляза Шизука.

— Опасявам се, че ще й причиня още скръб — възкликна тя. — Но сега не бива да е тук.

Тя стана и отиде до малкия сандък, където си държеше някои неща. Извади ножа си и изпробва тежестта му със забранената лява ръка. Скоро за никого нямаше да има значение, коя ръка е използвала.

— Къде е по-добре: в гърлото или в сърцето?

— Не се налага да го правите — каза тихо Шизука. — Можем да избягаме. Племето ще ви скрие. Помислете за детето…

— Не мога да избягам! — Каеде бе изненадана от силата на собствения си глас.

— Тогава ми позволете да ви дам отрова. Ще е бързо и безболезнено. Просто ще заспите и никога…

Каеде я прекъсна:

— Аз съм дъщеря на воин. Не се страхувам да умра. Ти знаеш по-добре от всеки друг колко често съм мислила да сложа край на живота си. Първо трябва да помоля татко за прошка, а после да използвам ножа върху себе си. Единственият ми въпрос е къде е по-добре?

Шизука се приближи до нея.

— Опирате острието тук, отстрани на врата си. Мушкате и дърпате нагоре. Това движение ще среже артерията — гласът й, в началото делови и безпристрастен, секна и Каеде видя сълзи в очите й. — Не го правете — прошепна накрая. — Още не се отчайвайте!

Каеде прехвърли ножа в дясната ръка. Чу виковете на стражите, а после и тропот на копита, докато баща й минаваше през портата. Чу как Кондо го поздрави. Впери поглед навън в градината. В съзнанието й проблесна внезапен спомен — тя като малко дете тича по верандата от баща си до майка си и обратно. „Никога досега не съм си спомняла тази картина, помисли си тя и прошепна беззвучно: Мамо, мамо!“

Баща й стъпи на верандата. Щом мина през вратата, двете с Шизука паднаха на колене с опрени в пода чела.

— Дъще — рече той, а гласът му прозвуча неуверен и изтънял.

Тя вдигна поглед към него и видя, че лицето му е набраздено от сълзи, а устните му потръпват. Беше се страхувала от гнева му, но сега видя лудостта му и тя я изплаши още повече.

— Прости ми — прошепна Каеде.

— Сега трябва да сложа край на живота си — той седна тежко пред нея, измъкна кинжала от пояса си и дълго време се взира в острието.

— Прати да извикат Шоджи — рече той накрая. — Трябва да ми помогне. Кажи на твоя човек да препусне до къщата му и да ми го доведе.

Тъй като тя не реагира, той внезапно кресна:

— Кажи му!

— Аз ще отида — прошепна Шизука и пропълзя на колене до края на верандата.

Каеде я чу да разговаря с Кондо, но мъжът не се отдалечи, даже, напротив — качи се на верандата и тя знаеше, че чака отвън, досами прага.