Лиан Хърн - Възмездието

То кимна.

— На няколко километра от тук в северна посока. Преди седмица минахме по него, за да дойдем тук, тъй като след проливен дъжд бродът беше залят. Отнема малко повече време, но не и ако се движиш в галоп.

— Можеш ли да покажеш пътя на владетеля Мийоши?

— Разбира се — момчето вдигна към Кахей искрящ от нетърпение поглед.

— Кахей, вземи си конниците и поемайте с пълна скорост натам. Хироши ще ти покаже къде да намериш Сугита. Кажи му, че идваме и че трябва да изтика врага в клисурата. Пешаците и земеделците ще дойдат с мен.

— Така е добре — рече Хироши доволен. — Бродът е осеян с големи камъни; теренът не е удобен за бойни коне. А и Тохан ще си помислят, че сте по-слаби, и ще ви подценят. Няма да очакват земеделци да участват в сражение.

„Трябва да вземам от него уроци по стратегия“, помислих си аз.

Джиро попита:

— И аз ли да тръгна с господаря Мийоши?

— Да, вземи Хироши на коня си и го дръж под око.

Конниците потеглиха и тропотът на копитата им отекна в обширната долина.

— Кое време е? — попитах Макото.

— Към втората половина от часа на змията 9 9 От 9,00 до 11,00 часа предобед. — Б.пр. .

— Хората яли ли са?

— Дадох заповед да се нахранят бързо, докато бяхме спрели.

— Значи можем да тръгнем веднага. Поведи хората; аз ще се върна при съпругата си, после ще ви настигна.

Макото обърна коня си, но преди да потегли, за миг обхвана с поглед небето, гората и долината.

— Прекрасен ден — рече тихо.

Знаех какво имаше предвид — хубав ден за умиране. Но на никого от двама ни не бе писано да умрем в онзи ден, макар че това бе съдбата на мнозина други.

Препуснах обратно покрай колоната от почиващи мъже, дадох заповед да поемат напред и запознах водачите им с нашия план. Те се изправиха нетърпеливо, особено когато им казах кой е главният ни враг. Нададоха възторжени викове, въодушевени от възможността да накажат Тохан за поражението при Яегахара, за загубата на Ямагата и за годините на потисничество.

Каеде и другите жени чакаха в малка горичка, охранявани както обикновено от Амано.

— Отиваме на бой — рекох на Каеде. — Ийда Нариаки е пресякъл границата преди нас. Кахей пое с конниците да ги обходи странично, където се надяваме да срещне брат си и владетеля Сугита. Амано ще ви отведе навътре в гората; ще останете там, докато дойда да ви взема.

Амано сведе глава в поклон. За миг Каеде сякаш понечи да каже нещо, но после също сведе глава.

— Нека всемилостивият бъде с вас — прошепна тя, без да откъсва очи от лицето ми. Приведе се леко напред и добави: — Един ден ще вляза в битка редом с теб.

— Като знам, че си в безопасност, ще мога да съсредоточа цялото си внимание върху сражението — отвърнах. — Освен това трябва да охраняваш архива.

С изопнато от тревога лице Манами заяви:

— Бойното поле не е място за една жена!

— Не е — съгласи се Каеде. — Само ще им се пречкам. Но как ми се ще да се бях родила мъж!

Разпалеността й ме разсмя.

— Довечера ще спим в Маруяма — обещах й.

Съхраних в съзнанието си образа на оживеното й смело лице през целия ден. Преди да напуснем храма, Каеде и Манами бяха извезали флагове с изображенията на чаплата на Отори, бялата река на Ширакава и хълма на Маруяма. Сега ги развяхме, докато препускахме през долината. Макар че се готвехме да влезем в бой, все пак не пропуснах да огледам състоянието на околността. Нивята изглеждаха плодородни и вече сигурно бяха наводнени и засети, но дигите бяха разрушени, а каналите — задръстени с кал и бурени.

Освен тези признаци на занемареност установих, че армията пред нас бе плячкосала каквото бе намерила в селата и стопанствата пред нас. Край пътя плачеха деца, виждаха се горящи къщи, на места лежаха трупове на мъже, убити просто така, без причина, а мъртвите им тела бяха зарязани там, където ги бе застигнала смъртта.

От време на време, когато минавахме покрай някое стопанство или селце, оцелелите мъже и момчета излизаха да ни разпитват. Разбирайки, че преследваме Тохан и че ще им позволя да се бият, те с нетърпение се присъединяваха към нас, увеличавайки числеността ни с близо стотина. Около два часа по-късно чух пред нас звуците, за които се ослушвах — дрънчене на стомана, цвилене на коне, бойни викове, вопли на ранени. Направих знак на Макото и той даде заповед за спиране.

Шън застина неподвижен, с наострени напред уши, заслушан не по-малко съсредоточено от мен. Не изцвили в отговор, все едно разбираше необходимостта от тишина.