Лиан Хърн - Възмездието

Джо-Ан се покатери като маймуна на гърба на Шън и си проправи път между биещите се. На моменти го зървах как се промъква през мелето и отвежда в гората останалите без ездачи, обезумели от паника коне. Както сам бе отбелязал, в една битка има много други задачи, освен да убиваш.

Скоро видях пред нас флаговете на Отори и Маруяма, както и герба на Мийоши. Армията помежду ни бе попаднала в капан. Те продължаваха да се бият яростно, но нямаха нито изход, нито надежда.

Мисля, че никой не успя да избяга жив. Реката бе почервеняла от кръвта им. След като всичко свърши и настъпи покой, низвергнатите се погрижиха за труповете и ги положиха в редици. Когато се срещнахме със Сугита, минахме заедно покрай тях и той успя да определи самоличността на мнозина. Джо-Ан и хората му вече се бяха погрижили за дузини коне. Сега прибираха от мъртвите техните брони и оръжия и подготвяха изгарянето на труповете.

Денят бе превалил, без изобщо да усетя — вече минаваше часът на кучето 11 11 От 19,00 до 21,00 часа. — Б.пр. . Битката бе продължила пет-шест часа. Армиите ни бяха приблизително равни — малко под две хиляди от всяка страна. Но Тохан бяха загубили своята, а ние имахме по-малко от сто загинали и около двеста ранени.

Джо-Ан ми доведе обратно Шън и двамата със Сугита препуснахме навътре в гората, където чакаше Каеде. С обичайната си експедитивност Манами вече бе успяла да направи лагер, да запали огън и да сгрее вода. Каеде бе коленичила на постелка под дърветата. През сребристосивите стволове на буковете виждахме фигурата й, обгърната от спуснатите й коси. Седеше безмълвна, с изправен гръб. Когато приближихме, забелязах, че клепачите й са спуснати.

Манами дойде да ни посрещне. Макар и зачервени, очите й сияеха.

— Моли се — прошепна тя. — Така е от часове.

Аз слязох от коня и я повиках по име. Каеде отвори очи и на лицето й се изписаха радост и облекчение. Тя стори поклон доземи, а устните й не преставаха да се движат в безмълвна благодарност. Коленичих пред нея, същото стори и Сугита.

— Спечелихме голяма победа — рече той. — Ийда Нариаки е мъртъв и вече нищо не може да попречи Маруяма да стане ваша собственост.

— Безкрайно съм ви признателна за верността и смелостта — му каза тя и после се обърна към мен: — Ранен ли си?

— Не — еуфорията от битката отшумяваше и вече усещах болки по цялото си тяло. Ушите ми бучаха, призляваше ми от мириса на кръв и смърт, който ме бе просмукал. Каеде изглеждаше непостижимо чиста и непокварена.

— Молех се да оцелееш — каза тя с приглушен глас. Заради присъствието на Сугита се чувствахме неловко един с друг.

— Вземете си чай — подкани ни Манами. Осъзнах, че устата ми бе пресъхнала, а устните ми — покрити със засъхнала кръв.

— Толкова сме мръсни… — започнах, но тя сложи чашата в ръката ми и аз отпих с благодарност.

Слънцето вече беше залязло и светлината на превалящия ден бе ясна и обагрена в синьо. Вятърът бе стихнал и птиците пееха своите последни песни преди настъпването на нощта. Чух шумолене в тревата и вдигнах поглед, за да видя как насред сечището в далечината се появи заек. Отпих от чая, без да откъсвам поглед от него. Той се втренчи в мен с големите си диви очи и няколко мига застина така, преди отново да потъне в гората. Чаят беше тръпчив, с мирис на дим.

Две битки бяха вече зад гърба ни, очакваха ни още три, ако трябваше да се вярва на пророчеството — предстояха ни две победи и една загуба.

Месец по-рано, след като Ширакава Каеде тръгна с братята Мийоши към храма в Тераяма, Муто Шизука пое към тайното село на своето семейство от Племето, скрито в планината отвъд Ямагата. Каеде бе плакала, когато двете се сбогуваха, бе тикала пари в ръцете й и бе настоявала да вземе един от товарните й коне и да го върне, когато може, но Шизука знаеше, че бързо щеше да бъде забравена, щом Каеде се събереше с Такео.

Шизука бе дълбоко обезпокоена, че трябваше да остави Каеде, а прибързаното й решение да се омъжи за Такео я изпълваше с тревога. Яздеше безмълвно, размишлявайки над лудостта на любовта и над бедствието, което този брак щеше да представлява за тях. Не се съмняваше, че двамата щяха да се оженят — сега, когато съдбата ги бе събрала отново, нищо не можеше да ги спре. Но се боеше какво можеше да се случи с тях, след като вестта стигнеше до Араи. А когато мислите й се върнаха към владетеля Фудживара, усети, че я побиват тръпки въпреки пролетното слънце. Знаеше, че той щеше да бъде дълбоко оскърбен, истински наранен, свиреп и вбесен, и се страхуваше от онова, което можеше да стори за отмъщение.