Лиан Хърн - Възмездието

— Когато си дете, всичко е като игра — каза Шизука. — Спомням си колко се гордеех с уменията, които притежавах, и как презирах хората, че ги нямат. Не поставяш под въпрос начина, по който си отгледан и възпитан; нещата просто са си така.

— Ти си надарена; по кръв си племенница и внучка на учителите Муто. Да си Курода, не е толкова лесно. И ако не си надарен по природа, обучението е много трудно — той спря за момент и после добави тихо: — Вероятно е била твърде чувствителна. Никакво възпитание не може напълно да заличи основните черти на един човек.

— Не съм сигурна. Съжалявам за загубата ти.

— Е, всичко това беше много отдавна. Но преживяното безспорно ме накара да се усъмня в много неща, на които ме бяха научили. Не че разбирам повечето хора. Когато си част от Племето, ти си покорен — подчиняваш се и толкова.

— Може би, ако Такео беше отгледан и възпитан в Племето, щеше да се научи на покорство също като нас — рече Шизука, все едно разсъждаваше на глас. — Той мразеше да му се казва какво да прави, и ненавиждаше да го ограничават. А какво направиха Кикута? Дадоха го на Акио да го обучава, все едно е двегодишен. На себе си да се сърдят, че избяга. Шигеру знаеше как да се държи с него от самото начало, и така спечели верността му. За него Такео беше готов на всичко — „Както и всички ние“, долови тя вътрешния си глас и се опита да го потисне. Тя пазеше много тайни относно владетеля Шигеру, които знаеха единствено мъртвите, и се страхуваше, че Кондо може да ги разкрие.

— Стореното от Такео съвсем не е малко — отбеляза Кондо, — ако се вярва на всички тези истории.

— Нима си впечатлен, Кондо? Аз пък си мислех, че нищо не може да ти направи впечатление!

— Всеки се възхищава на смелостта. А и също като Такео съм със смесена кръв — и от Племето, и от клановете. Бях отгледан в Племето, докато навърших дванайсет, и после привидно станах воин, но всъщност работех като таен шпионин. Може би разбирам донякъде противоречията, с които се е сблъскал… — известно време продължиха да вървят мълчаливо; после той каза: — Както и да е, според мен ти знаеш, че съм впечатлен от теб.

Не така предпазлив през този ден, той беше по-открит в чувствата си към нея. Тя ясно си даваше сметка за желанието му и след като бе изпитала жалост към него, й ставаше все по-трудно да му устои. Като любовница на Араи или като прислужница на Каеде тя бе разполагала с положение и със закрилата, която то й предоставяше; сега обаче не й бе останало нищо друго освен собствената й кожа и този мъж, който бе спасил живота й и от когото щеше да излезе един нелош съпруг. Нямаше причина да не спи с него, тъй че, след като спряха да се подкрепят някъде по пладне, тя му се отдаде в сенките на дърветата. Мирисът на борови иглички и кедри бе навсякъде около тях, слънцето бе топло, вятърът — лек. Долавяше се приглушеният плисък на далечен водопад. Всичко говореше за нов живот и пролет. Любенето му не бе толкова лошо, колкото се бе опасявала, макар че в сравнение с Ишида й се стори груб и припрян.

Шизука си помисли: „Ако това е всичко, което ми предстои, трябва да се възползвам от него по най-добрия начин.“ После си каза: „Какво става с мен? Нима внезапно съм остаряла? Преди една година не бих се поколебала да видя сметката на мъж като Кондо, но по онова време още си мислех, че принадлежа на Араи. А оттогава се случиха толкова много неща — толкова интриги, толкова смърт, — изстрадах гибелта на Шигеру и Наоми, макар и през цялото време да се правех, че не ме е грижа; почти загубих способността си да плача дори когато бащата на децата ми се опита да ме убие чрез ръката на друг, дори когато си мислех, че Каеде ще умре…“

Не за първи път й идваше до гуша от непрестанната необходимост да се прикрива, от грубостта и бруталността. Помисли си за Шигеру и за неговото желание за мир и справедливост, за Ишида, който се опитваше да лекува, а не да убива, и почувства, че сърцето й се свива по-болезнено, отколкото й се бе струвало възможно. „Вече съм стара, каза си тя наум. Догодина ще стана на трийсет.“

Запари й на очите и тя осъзна, че ще се разплаче. По лицето й се затъркаляха сълзи и Кондо, който ги разтълкува погрешно, я притисна по-силно в обятията си. Усещаше мокротата им между бузата си и гърдите му, където се стичаха на локвичка върху яркочервените и кафеникавите изображения, татуирани по тялото му.

След известно време тя стана и отиде при водопада. Потопи платнена кърпа в ледените му води и обтри лицето си, след което събра шепи, за да отпие. Гората наоколо бе потънала в тишина, долавяха се единствено квакането на пролетните жаби и цвърченето на първите плахи цикади. Въздухът беше захладнял. Трябваше да побързат, ако искаха да стигнат до селото преди падането на нощта.