Лиан Хърн - Възмездието

Както се биехме рамо до рамо, двамата с Макото се озовахме обградени от плътен обръч и в един миг си дадох сметка, че пред нас има още едно такова сбито множество. Над него се вееха флаговете на Тохан. Двете купчини от хора се въртяха, издигаха се и се спускаха, докато около тях мъжете ставаха и падаха и накрая се озоваха тъй близо, че вече можех да видя своя противник в средата.

Връхлетя ме чувство за нещо познато. Този човек имаше черна броня и шлем с рога, каквито носеше Ийда Садаму, когато бях вдигнал поглед към него изпод нозете на коня му в Мино. На гърдите му проблясваше низ от златни молитвени зърна. Очите ни се срещнаха над морето от сражаващи се мъже и Нариаки нададе гневен вик. Приведе се към главата на своя кон, пришпори го и разкъсвайки защитния обръч около себе си, се устреми към мен.

— Отори Такео е мой! — изкрещя той. — Никой да не го пипа, оставете го на мен! — повтаряше го отново и отново, докато мъжете, които ме нападаха, се отдръпнаха леко и двамата се озовахме лице в лице, на няколко крачки един от друг.

В настоящия разказ събитията звучат така, все едно е имало достатъчно време да ги осъзная, но в действителност нямаше. Тези картини проблясват в съзнанието ми като отделни отрязъци. Той беше пред мен, отново крещеше и ме обсипваше с хули, ала аз почти не чувах думите. Той пусна юздите върху врата на коня си и вдигна меча си с две ръце. Конят му бе по-голям от Шън, а той, също както Ийда — много по-едър от мен. Втренчих се в меча точно когато започваше своето движение; Шън също го наблюдаваше.

Острието проблесна. Шън отскочи встрани и мечът разсече въздуха. Устремът на мощния удар увлече ездача. Той политна напред и се стовари върху врата на коня си. Животното подскочи, при това достатъчно силно, за да го измести от седлото. Трябваше или да падне, или да пусне меча си. Измъквайки нозе от стремената, той се хвана с една ръка за конската грива, извъртя се с удивителна ловкост и скочи на земята. Падна на колене, без да изпуска меча си. Тутакси се изправи и моментално се хвърли към мен със замах, който щеше да ми отсече крака, ако Шън бе останал на мястото си.

Моите хора напираха напред и лесно можеха да се справят с него.

— Стойте! — изкрещях аз. Вече бях твърдо решен да го убия със собствените си ръце. Бях обладан от ярост, каквато не познавах, толкова различна от хладнокръвните убийства на Племето, колкото денят — от нощта. Пуснах юздите и скочих от гърба на Шън. Чух го как изпръхтя зад мен, и знаех, че ще остане неподвижен като скала, докато отново имах нужда от него.

Изправих се лице в лице с братовчеда на Ийда, така както ми се щеше да се бях изправил срещу самия Ийда. Знаех, че Нариаки ме презира, и то с основание — аз не притежавах неговото обучение, нито неговите умения, но в презрението му съзрях неговата слабост. Той се втурна напред, размахвайки меч; намерението му бе да се опита да ме посече, възползвайки се от преимуществото на по-дългата си ръка. Внезапно се видях в залата в Тераяма, тренирайки с Мацуда. Както в онзи миг, пред мен се появи образът на Каеде — тя бе моят живот и моята сила. „Довечера ще спим в Маруяма“, обещах й отново и усетих същия порив.

„Черна кръв 10 10 Според стара японска поговорка кръвта на истинския самурай трябва да е наполовина черна; съществуват схващания, че първият шогун е бил чернокож. — Б.пр. , помислих си аз и може би дори изкрещях към Нариаки. Имаш я ти, имам я и аз. Принадлежим към една и съща класа.“ Почувствах ръката на Шигеру в моята собствената. И после Джато се стовари точно в целта, а алената кръв на Ийда Нариаки оплиска лицето ми.

Щом Нариаки се свлече на колене, Джато удари отново и главата му се търкулна в краката ми. Очите му все още бяха пълни с ярост, а устните му бяха оголили зъбите му.

Тази картина се запечата в съзнанието ми, но почти нищо друго. Нямаше време за страх, нито за мисъл. Движенията, на които ме бяха обучили Шигеру и Мацуда, направляваха меча чрез ръката ми, но не и чрез съзнателната ми воля. След като Нариаки беше мъртъв, се обърнах към Шън. Примигвайки от капките пот, които се стичаха в очите ми, видях Джо-Ан до главата му; низвергнатият държеше и вражеския кон.

— Отведи ги настрани — извиках му аз.

Хироши се бе оказал прав относно терена. След като изтласкахме войската на Тохан и Сейшуу и започнахме да настъпваме, блъсканицата се усили. Ужасени коне се подхлъзваха в дупки, чупейки крака, или бяха насилвани да се катерят по големите камъни, поради което се плашеха, тъй като не можеха нито да продължат напред, нито да се върнат назад.