Лиан Хърн - Възмездието

— Най-вероятно Сугита ги е пресрещнал тук, както каза момчето — рече тихо Макото. — Но дали Кахей е успял да стигне до него?

— Който и да е, битката е сериозна — отвърнах.

Пътят пред нас се губеше надолу по хълма в клисурата. Върховете на дърветата поклащаха новите си зелени листа на пролетното слънце. Шумът от битката не бе чак толкова силен, че да не мога да чуя и птичата песен.

— Знаменосците ще яздят отпред с мен — рекох.

— Не бива да заставаш начело. Стой в средата, където е по-безопасно. Ще бъдеш твърде лесна мишена за стрелците.

— Това е моята война — отвърнах. — Правилно е аз първи да се хвърля в боя — възможно бе думите ми да са прозвучали спокойно и овладяно, но в интерес на истината бях напрегнат и изгарях от нетърпение да започна сражението, за да го приключа час по-бързо.

— Да, това е твоята война и всички до един сме в нея заради теб. Още една причина да се опитаме да те опазим!

Обърнах коня си и застанах с лице към хората си. Изпитах прилив на съжаление заради онези, които щяха да умрат, но поне им бях дал възможност да загинат като мъже, да се сражават за своята земя и семейство. Извиках знаменосците и те поеха напред с развяващи се на вятъра флагове. Вперих поглед в бялата чапла и мислено се помолих на духа на Шигеру. Усетих, че ме завладява. Измъкнах Джато и острието блесна на слънцето. Мъжете откликнаха с възторжени викове.

Обърнах Шън и го подкарах в лек галоп. Той се носеше напред невъзмутим и изпълнен с желание, все едно двамата яздехме през някоя ливада. Конят вляво от мен бе превъзбуден, теглеше юздечката и се опитваше да се изправи на задните си крака. Усещах напрежението в мускулите на ездача, докато с едната си ръка направляваше коня, а с другата държеше вдигнатия флаг.

Пътят потъна в сумрак, докато се спускахме между дърветата. Теренът се влоши, както бе предсказал Хироши, и доскоро покрит с мек и влажен пясък, сега стана скалист, с множество големи обли камъни и дупки, издълбани от скорошни порои. Явно при всеки проливен дъжд самият път се превръщаше в река.

Забавихме ход и преминахме в тръс. През звуците на битката долавях и шума на истинската река. Добре очертана празнина в листака пред нас показваше къде пътят излизаше изпод дърветата и поемаше покрай брега в продължение на двеста-триста метра преди брода. Успях да съзра няколко по-отчетливи тъмни силуета, които се биеха в устрема на масовата сеч. Бях решил първо да използвам стрелците, но щом видях вихрещото се пред нас сражение, осъзнах, че ще убият колкото врагове, толкова и съюзници. Хората на Сугита бяха изтласкали атакуващата армия от долината и сега стъпка по стъпка изтикваха противниците си покрай реката. Когато приближихме, някои от нападателите се опитваха да пробият редиците и да избягат; видяха ни и побягнаха в обратната посока, крещейки, за да предупредят командирите си.

Макото бе вдигнал раковината и сега я наду. Странният й призрачен звук се отрази в отсрещната страна на клисурата и ехото му отекна над реката. И тогава някъде отпред прозвуча отговор, твърде далеч, за да можем да видим мъжа, който го изпращаше. За миг всичко застина — мига преди вълната да се разбие в брега, — а после вече бяхме сред тях и битката беше във вихъра си.

Само хронистите, които описват събитията впоследствие, могат да ти кажат какво се случва в една битка, а и те обикновено разказват историята на победителя. Няма начин, когато си в разгара й, да знаеш как върви сражението. Дори и да можеше да погледнеш отгоре с очите на орел, пак единственото, което би могъл да видиш, е пъстра завивка от трептящи цветове, гербове и флагове, кръв и стомана… красива и кошмарна. Всички на бойното поле обезумяват — как иначе бихме могли да вършим нещата, които вършим, и да понесем онова, което виждаме?

Тутакси осъзнах, че сблъсъкът с разбойниците бе нищо. Тези тук бяха калените воини на Тохан и Сейшуу — добре въоръжени, жестоки, изкусни. Те видяха герба с чаплата и веднага познаха кой е в тила им. Моментално половината от тях се втурнаха да мъстят за Ийда Садаму. Макото бе проявил здрав разум, когато бе предложил да остана защитен в центъра. Успях да отблъсна трима войници, като от третия ме спаси единствено Шън, преди приятелят ми да застане редом с мен. Използвайки тоягата си като копие, той уцели четвърти воин под брадичката и го събори от седлото. Един от нашите селяни се хвърли върху падналия и отсече главата му със сърпа си.

Пришпорих Шън напред. Той сякаш инстинктивно намери пътека в мелето, като винаги се обръщаше в точния момент, за да ми осигури предимство. А Джато скачаше в ръцете ми, както ме бе предупредил навремето Шигеру, докато накрая вече кръвта, която се стичаше по острието му, стигаше чак до дръжката.