Лиан Хърн - Възмездието

Приключихме сражението с трима убити и двама ранени. По-късно ми съобщиха за още четирима мъртви — бяха се удавили. Един от спътниците на Кахей — Шибата от клана Отори — разбираше малко от билки и лечителство. Той почисти и наложи раните. Кахей препусна пред нас към града, за да види какво може да намери за подслон, поне за жените, а Макото и аз организирахме останалата част от армията да се движат по-бавно. Той пое командването, а аз се върнах при реката, където последните ни хора вече преминаваха по плаващия мост.

Джо-Ан и другарите му все още стояха скупчени край самата вода. Джо-Ан стана и дойде при мен. За момент усетих порив да сляза и да го прегърна, но се възпрях и мигът отмина. Казах:

— Благодаря ти, благодаря и на всички твои хора. Вие ни спасихте от гибел.

— Никой от тях не ни благодари — отбеляза той, сочейки с жест мъжете, които ги подминаваха в строй. — За щастие служим на Бог, не на тях.

— С нас ли идвате, Джо-Ан? — попитах. Не ми се щеше да преминат реката обратно и да понесат кой знае какви наказания, задето бяха прекосили границата и бяха секли дървета, помагайки на човек, обявен вън от закона.

Той кимна. Изглеждаше изтощен и аз бях обзет от угризения. Не желаех низвергнатите да се движат с нас — страхувах се от реакцията на воините ми и си давах сметка за недоволството и съпротивата, която щеше да предизвика присъствието им — само че не можех да ги изоставя тук.

— Трябва да разрушим моста — рекох, — за да не позволим на Отори да ни последват.

Той кимна отново и даде нареждания на останалите. Те се изправиха вяло и се заеха да развързват ликото, с което бяха свързани саловете. Аз спрях неколцина пешаци и селяни, които носеха сърпове и ножове за кастрене, и им наредих да помогнат на низвергнатите. Щом срязаха въжетата, саловете се разделиха. Течението незабавно ги пое и ги отнесе насред реката, където буйните води се заеха да довършат разрушаването им.

За миг вперих поглед в мътните води, след което повторих благодарностите си към низвергнатите и им казах да се движат заедно с войниците. После отидох при Каеде.

Тя вече бе яхнала Раку и чакаше под заслона на дърветата край светилището на лисичето божество. С бърз поглед установих, че Манами се е настанила на гърба на товарния кон, а зад нея, вързано с ремъци, се намираше ковчежето с архива на Шигеру. След това вече имах очи единствено за Каеде. Лицето й беше бледо, но тя седеше с изправен гръб върху сивия жребец и наблюдаваше преминаващите редици на воините с лека усмивка. В тази сурова обстановка Каеде, която бях виждал предимно сдържана и овладяна в елегантно обкръжение, изглеждаше щастлива.

Още щом я видях, бях завладян от неистово желание да я прегърна. Помислих си, че ще умра, ако скоро не спя с нея. Не бях очаквал да се почувствам така и изпитах срам. Смятах, че трябва да бъда загрижен за нейната безопасност; освен това бях предводител на армия; имах хиляда души, за които да се тревожа. Болезненото желание, което изпитах към съпругата си, ме смути дотолкова, че бях обзет от свян.

Тя ме видя и пое с Раку към мен. Конете изцвилиха един към друг. Коленете ни се докоснаха. Щом приближихме сведени глави, аз долових уханието й на жасмин.

— Пътят вече е чист — рекох. — Можем да продължаваме.

— Кои бяха онези хора?

— Разбойници, предполагам — бях лаконичен, защото не исках да я оскверня с думи за кръв и смърт. — Кахей избърза напред, за да ви намери къде да пренощувате.

— Ще спя на открито, ако мога да легна при теб — каза тя с приглушен глас. — Никога не бях усещала свободата, но днес, по време на пътуването, в дъжда, с всички тези трудности, се почувствах свободна.

Ръцете ни се докоснаха за миг, после аз продължих напред с Амано и заговорих за Шън. Очите ми горяха и исках да скрия чувствата си.

— Не съм яздил кон като него. Сякаш знае какво си мисля.

Амано се усмихна и около присвитите му очи се образуваха ситни бръчици.

— Питах се дали ще ви хареса. Доведоха ми го преди около две седмици; предполагам, че е бил или откраднат, или взет, след като собственикът му е бил убит. Не мога да си представя, че някой може доброволно да се раздели с него. Това е най-умният кон, който съм виждал. Черният е по-представителен… повече привлича погледите… но за себе си знам кой бих предпочел да яздя в битка — той ми се усмихна. — Владетелят Отори има късмет с конете. На някои хора им върви. То си е като дар; добрите животни сами ви намират.

— Да се надяваме, че това е добро предсказание за бъдещето — отвърнах.