Лиан Хърн - Възмездието

На другия бряг казах на коняря да изчака Каеде с Раку. Яхнах Шън. Беше дребен и не се отличаваше с особена красота, но в него имаше нещо, което ми допадаше. След като наредих на войниците да ни следват, застанах начело и поех напред заедно с Макото. Трябваха ми стрелци, които да бъдат до нас. За кратко време бяха сформирани две групи от по трийсет мъже. Наредих им да се скрият зад дигата и да чакат сигнала ми.

Тялото на Джин-Емон все още лежеше при бариерата, а наоколо цареше тишина, все едно мястото бе пусто.

— Това има ли нещо общо с теб? — попита Макото, поглеждайки с отвращение огромното туловище и изложените глави.

— Ще ти разкажа по-късно. С него имаше още един, който избяга. Подозирам, че ще се върне с други. Кахей каза, че областта гъмжала от разбойници. Вероятно великанът е карал хората да си плащат, за да използват моста; който му е отказвал, се е прощавал с главата си.

Макото слезе, за да огледа по-внимателно.

— Някои са били воини — рече той, — при това съвсем млади. Трябва да му отсечем главата като възмездие — той извади меча си.

— Недей — предупредих го. — Костите му са като от гранит. Ще си повредиш острието.

Той ми хвърли недоверчив поглед и без да каже нищо, с рязко движение стовари меча си върху врата на Джин-Емон. Оръжието изстена почти с човешки глас. Мъжете около нас ахнаха от удивление и ужас. Макото се втренчи слисан в строшеното острие и после ме погледна засрамен.

— Прости ми — рече отново. — Трябваше да те послушам.

Яростта ми се възпламени. Извадих собствения си меч, а пред очите ми сякаш падна червена пелена по стария познат начин. Как можех да защитавам хората си, ако те не ми се подчиняваха? Макото бе пренебрегнал заповедта ми пред всичките тези войници. Заслужаваше да умре. Почти бях загубил контрол, готов да го посека намясто, когато изведнъж чух в далечината тропот на конски копита, което ми припомни, че имах други, действителни врагове.

— Това не беше човек, а демон — заявих на Макото. — Нямаше как да го знаеш. Сега ще трябва да се сражаваш с лъка си.

Дадох знак на войниците наоколо да запазят тишина. Те застинаха намясто, все едно се бяха вкаменили; дори конете не помръдваха. Дъждът бе стихнал и вече само леко ръмеше. В гаснещата мъглива светлина изглеждахме като армия от призраци.

Стоях безмълвен и слушах как разбойниците се приближават, прецапвайки през мокрия терен, и след малко те изникнаха от мъглата — над трийсетина конници и още толкова пешаци. Представляваха пъстроцветна парцалива банда — някои от тях очевидно воини без господари, с добри коне и хубави преди време брони, други просто сган, оцеляла след десет години война — бегълци от жестоки господари на имения или от сребърните мини, крадци, побъркани, убийци. Разпознах мъжа, който бе побягнал от бараката; сега тичаше до стремето на движещия се начело кон. Щом бандата спря сред пръски кал и мътна вода, той ме посочи и отново изкрещя нещо неразбираемо.

Ездачът се провикна:

— Кой си ти, дето си убил нашия другар и спътник Джин-Емон?

Отвърнах:

— Отори Такео. Водя хората си към Маруяма. Джин-Емон ме нападна без причина и си плати за това. Пуснете ни да минем или ще заплатите същата цена.

— Върни се там, откъдето си дошъл — изръмжа той в отговор. — Ние тук мразим Отори.

Мъжете около него се изсмяха подигравателно. Той се изплю на земята и размаха меч над главата си. Аз вдигнах ръка, давайки знак на стрелците.

Тутакси въздухът се изпълни със звука на летящи стрели; това е зловещ шум — съскането и потракването на остриетата, глухото тупване, когато се забиват в живата плът, писъците на ранените. Но тогава нямах време да разсъждавам над него, защото главатарят им пришпори коня си и препусна към мен с вдигнат над главата меч.

Конят му бе по-голям от Шън, а ръката му стигаше по-далеч от моята. Шън бе привел напред уши, а очите му бяха спокойни. Точно преди разбойникът да нанесе удара си, конят ми отскочи встрани и се обърна почти във въздуха, тъй че да мога да посека противника си в гръб, разпаряйки врата и рамото му, докато неговият меч се стовари в празното пространство, където се бях намирал само преди миг.

Главатарят не беше нито великан, нито демон, а най-обикновено човешко същество. От раните му бликна алена човешка кръв. Конят му продължи галопа си, а той се олюля на седлото и после внезапно рухна на земята.

Междувременно, все така невъзмутим, Шън вече се беше върнал в изходно положение, за да посрещне следващия нападател. Мъжът нямаше шлем и Джато разцепи главата му на две, разпръсвайки наоколо кръв, мозък и кости. Мирисът на кръв ни обгръщаше отвсякъде, примесен с дъжд и кал. Все повече наши воини настъпваха, за да се включат в битката, и скоро разбойниците бяха напълно разбити. Оцелелите от сблъсъка се опитаха да избягат, но ние ги догонихме с конете и ги посякохме. Яростта през целия ден се трупаше в мен, разпалена от неподчинението на Макото; сега тя изригна в тази кратка кървава схватка. Бях разгневен заради закъснението, наложено ни от тези поставени извън закона глупаци, и искрено удовлетворен, че всички до един си бяха платили за това. Не беше кой знае каква битка, но ние я спечелихме по безспорен начин, предоставяйки си възможност да опитаме вкуса на кръвта и победата.