Лиан Хърн - Възмездието

Отвъд светилището, където бях застанал, от водата тръгваше път. Зад него се виждаха планините с разперена над тях бяла мъгла, която се спускаше на бели ленти над склоновете. Конят ми трепереше. Реших, че трябва да го пораздвижа малко, за да го сгрея, тъй като нямах представа, как можех да го изсуша. Яхнах го и поех нататък по пътя с мисълта, че от по-високото можеше да ми се открие по-добра видимост към реката.

Недалеч пред мен се виждаше паянтова постройка от дърво и хоросан, с груб покрив от тръстика. Пътят до нея бе препречен с дървена бариера. Запитах се какво ли може да е — не приличаше на граничен пост на владение, а и не се виждаха никакви стражи.

Когато приближих, видях, че на бариерата са закрепени човешки глави — някои наскоро отрязани, а други — с вече оголени черепи. Дори нямах време да изпитам отвращение, когато зад гърба си чух звука, който очаквах — тропот на коне и хора, от другата страна на реката. Обърнах се и през завесата на дъжда видях челния отряд на моята армия, който излизаше от гората и газейки през водата, се насочваше към моста. Познах Кахей по шлема му. Той яздеше начело, а редом с него бе Макото.

Камък ми падна от сърцето. Обърнах Аои; той видя в далечината силуетите на другарите си и изцвили силно. В отговор от вътрешността на бараката се разнесе мощен вик. Земята се разтресе, когато вратата се отвори с трясък и от там излезе най-грамадният мъж, когото бях виждал някога, по-грамаден даже от великана на въглищарите.

Първата ми мисъл бе, че е човекоядец или демон. Беше близо два метра висок и едър като вол, но въпреки туловището му главата му изглеждаше огромна, все едно черепът му не спираше да расте. Косата му бе дълга и сплъстена, имаше гъсти твърди мустаци и брада и очи, които не бяха с човешка форма, а кръгли като на животно. Беше само с едно ухо — голямо, месесто и увиснало. На мястото на другото през космите проблясваше синьо-сивкав белег.

— Ееей! — изрева той с гръмовния си глас. — К’во мислиш, че прайш на моя път?

— Аз съм Отори Такео. Превеждам армията си през реката. Махни бариерата!

Той се изсмя; беше като звука от скална лавина в планината.

— Никой не минава оттук, ако Джин-Емон не каже, че може. Върни се и кажи това на армията си!

Дъждът се беше усилил; денят бързо гаснеше. Бях изтощен, гладен, мокър и замръзнал.

— Освободи пътя! — викнах нетърпеливо. — Ще минем оттук.

Той тръгна към мен, без да отговори. Носеше оръжие, но го държеше зад гърба си, тъй че не можех да видя какво е. Чух звука, преди да видя движението на ръката — наподобяваше звънтене на метал. С едната ръка дръпнах юздите, за да обърна главата на коня, а с другата измъкнах Джато. Аои също чу звука и видя как десницата на великана се устреми напред. Отскочи встрани и пръчката с верига профуча край ушите ми, виеща като вълк. В единия край на веригата имаше окачена тежест, а сопата, към която бе прикрепен другият, беше с втъкнат в нея сърп. Никога не бях виждал такова оръжие и нямах представа, как да се бия срещу него. Веригата се разлюля отново и уцели коня по десния заден крак. Аои изцвили пронизително от болка и страх и се хвърли напред. Рязко освободих крака от стремената, плъзнах се от другата страна на коня и се обърнах с лице към великана. Очевидно бях попаднал на някакъв луд, който щеше да ме убие, ако не го изпреварех.

Той ми се ухили — сигурно съм му изглеждал като джудже, като досадна муха, като жалка играчка. Долових зараждащото се движение в мускулите му и раздвоих образа си, хвърляйки се наляво. Веригата премина безпрепятствено през фалшивия ми двойник. Джато се устреми във въздуха между нас и вряза острие в десницата му, точно над китката. Обикновено такъв удар би отсякъл ръката, но моят противник явно имаше кости от камък. Усетих как рамото ми тръпне от сблъсъка, и за момент си помислих, че мечът ми ще заседне в ръката му като брадва в дърво.

Джин-Емон издаде стон, приличен на скърцане, немного по-различен от звука на планината, когато замръзва, и прехвърли сопата в другата си ръка. От раната му изби кръв, която бе толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна, и взе да капе, но без да блика, както човек би очаквал. Веригата изфуча отново и аз тутакси станах невидим, обмисляйки дали да не се оттегля към реката, и питайки са къде са хората ми, когато се нуждаех от тях. После видях незащитено пространство, пронизах го с Джато и забих острието в оголената плът. Раната, оставена от меча ми, бе огромна, но противникът ми пак почти не прокърви. Заля ме нова вълна на ужас. Биех се с нещо нечовешко, свръхестествено. Имах ли някакъв шанс да го победя?