Лиан Хърн - Възмездието

Червеникавото утринно небе изпълни заканата си. Не след дълго от запад нахлуха сиви облаци. Първо започна да ръми, а после заваля проливен дъжд. Докато се катерехме към прохода, дъждът премина в суграшица. Конниците се справяха по-добре от носачите с тежки кошове на гърба, но снегът под нозете ни ставаше все по-дълбок и конете също започнаха да се движат с мъка. Смятах, че участието в битка ще бъде героично дело под звуците на сигнални раковини и развети знамена. Изобщо не предполагах, че ще представлява такъв тежък поход не срещу врагове от плът и кръв, а срещу времето и планината, едно мъчително изкачване все по-нагоре и по-нагоре.

Накрая конете почнаха да се дърпат и двамата с Амано слязохме, за да ги водим. Докато минем през прохода, вече бяхме мокри до кости. Пътеката бе твърде тясна, за да мога да се придвижа назад или напред и да проверя армията си. Щом започнахме слизането, видях как се виеше като тъмна змия върху току-що навалелия сняг — грамадно многокрако същество. Отвъд скалите и сипеите, които се появиха, след като дъждът почна да топи снега, се простираха гъсти гори. Ако ни дебнеха там в засада, щяхме да се озовем в ръцете им.

Но горите бяха безлюдни. Хората на Отори ни очакваха от другата страна на планината. Озовали се под закрилата на дърветата, застигнахме Кахей, който бе спрял, за да даде почивка на челния отряд. Ние сторихме същото, позволявайки на хората да отдъхнат на малки групи и да се нахранят. Непрекъснатият преход бе продължил пет-шест часа, но със задоволство установих, че както воините, така и земеделците го бяха понесли добре.

По време на престоя ни дъждът се усили. Безпокоях се за Каеде заради неразположението й през последните няколко месеца, но макар че явно мръзнеше, тя не се оплакваше. Хапна малко, само че нямахме нищо топло, а и не можехме да губим време за палене на огньове. Манами бе необичайно мълчалива, наблюдаваше Каеде внимателно и трепваше нервно при всеки звук. Веднага щом стана възможно, продължихме напред. По моя преценка преваляше пладне. Склонът стана по-полегат и скоро пътеката се разшири достатъчно, за да мога да яздя отстрани. Оставих Каеде с Амано и избързах напред, пришпорвайки коня си в лек галоп надолу по склона към челото на колоната, където открих Макото и Кахей.

Макото, който познаваше местността по-добре от всички ни, каза, че на известно разстояние пред нас се намира малкото градче Киби, разположено на отсрещния бряг на реката, където трябваше да спрем за пренощуване.

— Охранявано ли е?

— В най-добрия случай само от малък гарнизон. Няма крепост, а и самият град почти не е укрепен.

— Чия е земята?

— Араи назначи там един от своите управители — отвърна Кахей. — Предишният владетел и синовете му се биха на страната на Тохан при Кушимото и загинаха до един. Някои от васалите се присъединиха към Араи, а другите останаха без господар, избягаха в планината и станаха разбойници.

— Прати хора пред нас да кажат, че искаме подслон за през нощта. Нека обяснят, че не търсим стълкновение, а само преминаваме. Ще видим какъв ще е отговорът.

Кахей кимна, извика трима от хората си и ги прати в галоп да изпълнят задачата, а ние продължихме по-бавно. Пратениците се върнаха след по-малко от час. Конете им дишаха тежко — бяха изцапани с кал до коленете, а ноздрите им бяха зачервени и потръпваха.

— Реката е придошла и мостът е отнесен — докладва водачът им. — Опитахме се да преплуваме отсреща, но течението е твърде силно. Дори и да бяхме успели, пешаците и товарните коне няма да се справят.

— А някакви пътища покрай реката? Къде е следващият мост?

— Източният път минава през долината и води обратно към Ямагата, право при Отори — отвърна Макото, — а южният се отклонява от реката и през планинската верига отвежда до Инуяма, но по това време на годината проходът няма да е отворен.

Ако не успеехме да прекосим реката, щяхме да се озовем в капан!

— Ела с мен — рекох на Макото. — Нека огледаме сами.

Наредих на Кахей да се погрижи армията да продължи бавно напред, с изключение на тилния отряд от стотина мъже, които трябваше да проверят източния път, в случай че някой бе тръгнал да ни преследва по този маршрут.

С Макото не бяхме изминали и километър, когато чух звука — несекващия мрачен грохот на мощна река. Придошла от топящите се снегове, неумолими като сезона, пролетната река разливаше жълтеникавозелените си води в околността. Излязохме от гората, продължихме да яздим напред между бамбуковите дръвчета и когато накрая се озовахме сред тръстиките край брега, имах чувството, че сме стигнали до самото море. Нашарена от дъжда, с цвета на небето, водната повърхност се простираше пред нас, докъдето ни стигаше погледът. Вероятно бях ахнал, защото Макото отбеляза: