Лиан Хърн - Възмездието

— В очите Божии те са. Обикновено свещениците са мъже, но ако няма мъж на подходящите години, тогава по-възрастните жени могат да служат вместо тях.

— Би ли ми позволил да се бия в твоята армия?

— При уменията, които притежаваш, ако не беше тази, която си, щях с радост да се сражавам рамо до рамо с теб, както го сторихме в Инуяма. Но ти си наследницата на Маруяма. Ако загинеш в битка, нашата кауза ще бъде загубена безвъзвратно. Освен това не бих могъл да го понеса — придърпах я до себе си и зарових лице в косите й. Имаше и още нещо, за което трябваше да говоря с нея. Отнасяше се за едно друго убеждение на Скритите, което класата на воините намираше за непонятно — че е забранено да отнемеш дори собствения си живот. Прошепнах: — Тук сме в безопасност. Поемем ли на път обаче, всичко ще е различно. Надявам се, че ще можем да останем заедно, но ще има периоди, в които ще бъдем разделени. Много хора желаят смъртта ми, но тя няма да настъпи, преди пророчеството да се сбъдне и нашата мирна страна да се е разпростре от море до море. Искам да ми обещаеш, че каквото и да се случи, каквото и да ти кажат, никога няма да повярваш, че съм умрял, докато не го видиш със собствените си очи. Обещай, че няма да посегнеш на живота си, преди да ме видиш мъртъв.

— Обещавам — изрече тя тихо. — И ти трябва да сториш същото.

Дадох й обета, който бях получил от нея. Тя заспа, но аз останах да лежа буден в мрака и да размишлявам над онова, което ми бе разкрито. Каквото и да ми бе дадено, то не бе заради мен самия, а в името на всичко онова, което можех да постигна — една страна, в която цари мир и справедливост, в която свещената птица не само ще се яви, но и ще свие гнездо и ще отгледа малките си.

Сънят ни беше кратък. Събудих се още по тъмно, за да чуя отвъд зидовете на храма нестихващо трополене на хора и коне, поели в боен ред нагоре по планинската пътека. Извиках Манами и после събудих Каеде и й казах да се облече. Щях да се върна за нея, щом настъпеше време да тръгваме. Поверих й освен това ковчежето с архива на Шигеру. Знаех, че трябва да бъде охраняван непрестанно като гаранция за моето бъдеще срещу смъртната присъда, която ми бе издадена от Племето, както и за евентуалния съюз с Араи Дайичи, понастоящем най-могъщия военачалник в Трите провинции.

В храма вече кипеше трескава дейност — монасите се подготвяха не за своите молитви на разсъмване, а за отпор срещу войската на Отори и за възможна продължителна обсада. Горящите факли хвърляха трептящи сенки по суровите лица на мъжете, които се готвеха за война. Навлякох кожена броня, обшита с червено и златно. За първи път щях да я нося с реална цел. С нея се чувствах по-възрастен и се надявах да ми вдъхне увереност. Развиделяваше се, когато отидох при портите да наблюдавам как хората ми поемат на път. Макото и Кахей вече бяха тръгнали в челните редици. От долината се обаждаха дъждосвирци и фазани. Капчици роса бяха обрамчили стръкчетата бамбукова трева и ефирните паяжини, изплетени помежду им — нежни плетеници, бързо стъпкани от тежки нозе.

Когато се върнах, Каеде и Манами бяха облечени в мъжки одежди за езда. Каеде бе сложила и бронята, предназначена за паж, която й бях подбрал. Бях заръчал да й изковат меч и тя го бе втъкнала в пояса си заедно с един нож. Набързо хапнахме малко студена храна и после се върнахме там, където ни чакаше Амано с конете.

С него бе и игуменът — с шлем, кожена броня и меч в пояса. Коленичих пред Мацуда в знак на признателност за всичко, което бе сторил за мен. Той ме прегърна бащински.

— Проводи пратеници до Маруяма — рече той ведро. — Ще бъдеш там преди новолуние.

Доверието, което имаше в мен, ме ободри и ми вдъхна сили.

Каеде яздеше Раку — сивия кон с черната грива и опашка, който й бях подарил, а аз — взетия от воините на Отори черен жребец, който Амано бе нарекъл Аои. Някои от жените, които пътуваха с армията, се движеха с товарни коне. Между тях беше и Манами, която охраняваше ковчежето с архива на Шигеру, завързано с ремък на седлото зад гърба й. Присъединихме се към множеството, поело по криволичещата пътека през гората и нагоре по стръмния планински склон, по която двамата с Макото бяхме слезли предишната година, газейки в първия сняг. Небето искреше в утринното зарево, слънцето едва докосваше снежните върхове и ги обагряше в розово и златно. Въздухът бе достатъчно мразовит, за да вкочани страните и пръстите ни.

Хвърлих поглед назад към храма, към широките му полегати покриви, които като големи кораби плаваха сред море от свежа зеленина. Изглеждаше обгърнат от вечен покой на утринното слънце, а покрай стрехите му прехвърчаха бели гълъби. Помолих се да бъде съхранен такъв, какъвто изглеждаше в този момент, да не бъде опожарен или разрушен в предстоящата битка.