Лиан Хърн - Възмездието

Мислите ми бяха прекъснати от Манами и един от прислужниците. Мъжът носеше купа с вода, а Манами — поднос, върху който имаше купа ориз със зеленчуци и две чаши чай. Тя остави подноса на пода, гледайки Джо-Ан с такова отвращение, все едно виждаше усойница. В реакцията на слугата имаше не по-малко ужас. Запитах се за момент дали това, че ме виждат да общувам с низвергнати, нямаше да навреди на репутацията ми. Казах им да ни оставят сами и те побързаха да се подчинят, макар че чух Манами да мърмори недоволно през целия обратен път до постройката за гости.

Джо-Ан уми ръцете и лицето си, после събра длани, за да изрече първата молитва на Скритите. Дори когато се улових, че откликвам на познатите думи, почувствах, че ме връхлита вълна на раздразнение. Той бе рискувал за пореден път собствения си живот, за да ми донесе тази изключително важна вест, но ми се щеше да е по-предпазлив и сърцето ми се сви при мисълта за бремето, в което можеше да се превърне.

Когато приключи с яденето, казах:

— По-добре тръгвай. Чака те дълъг път до дома.

Той не отговори, а остана да седи мълчаливо, с леко извърната глава, сякаш се вслушваше — поза, която вече ми бе достатъчно добре позната.

— Не — отвърна той накрая. — Трябва да дойда с вас.

— Невъзможно. Не те искам с мен.

— Бог го иска — рече той.

Нищо не можех да сторя, за да го разубедя, освен да го убия или да го затворя, а и двете изглеждаха твърде подла отплата за помощта, която ми бе оказал.

— Добре — рекох, — но не можеш да останеш в храма.

— Няма — съгласи се той хрисимо. — Трябва да доведа другите.

— Кои други, Джо-Ан?

— Останалите от нас. Онези, които дойдоха с мен. Вие видяхте някои от тях в щавачницата край реката…

Да, помнех ги, помнех и начина, по който се взираха след мен с пламтящи погледи. Знаех, че разчитаха на мен за закрила и въздаване на справедливост. Спомних си за перото — именно справедливост бе онова, което желаеше Шигеру. Трябваше да я постигна в негова памет и в името на тези живи хора.

Джо-Ан отново сбра длани и благодари за храната.

В тишината се разнесе плясък от подскочила над водната повърхност риба.

— Колцина са? — попитах.

— Трийсетина. Крият се в планината. През последната седмица пресичат границата поединично и по двама.

— Границата не се ли охранява?

— Имаше сблъсъци между хората на Отори и Араи. В момента цари затишие. Всички граници са отворени. Отори показаха ясно, че засега не възнамеряват да предизвикват Араи, нито се надяват отново да завземат Ямагата. Единственото, което искат, е да отстранят вас.

Това сякаш бе задача на всички.

— Хората подкрепят ли ги?

— Разбира се, че не! — възкликна той с едва сдържано нетърпение. — Вие знаете кого подкрепят, Ангела на Ямагата. Както и всички ние. Иначе защо ще сме тук?

Не бях сигурен, че желая подкрепата им, но не можех да не се впечатля от смелостта им.

— Благодаря ти — рекох.

Тогава той се усмихна, откривайки липсващите си зъби, напомняйки ми за мъченията, които вече бе изстрадал заради мен.

— Ще ви пресрещнем от другата страна на планината. Тогава ще имате нужда от нас, сам ще се уверите.

Наредих на стражите да отворят портите и се сбогувах с него. Проследих с поглед мършавата му изкорубена фигура, докато потъна в мрака. От гората долетя писък на женска лисица, наподобяващ вопъл на призрак. Потръпнах. Джо-Ан изглеждаше напътстван и поддържан от някаква мощна свръхестествена сила. Макар и вече да не вярвах в нея, се ужасявах от мощта й подобно на суеверно дете.

Върнах се в постройката за гости настръхнал. Свалих дрехите си и въпреки късния час наредих на Манами да ги отнесе, да ги изпере добре, за да ги очисти от скверността, и после да дойде в банята. След като ме изтърка целия, се потопих в горещата вана за десет-петнайсет минути. Преоблякох се в чисти дрехи и пратих прислужницата да повика Каеде, а после да попита игумена дали бих могъл да говоря с него. Течеше първата половина от часа на вола 7 7 От 1,00 до 3,00 часа. — Б.пр. .

В коридора срещнах Кахей, разказах му накратко за случилото се и заедно с него отидох в стаята на игумена, пращайки слугата да доведе Макото от храма, където изпълняваше нощно бдение. Стигнахме до решението, че ще придвижим цялата армия по най-бързия начин, с изключение на малката група конници, които щяха да останат в Тераяма и в случай на нужда да се бият като ариергард.

Кахей и Макото незабавно поеха към селото отвъд портите, за да вдигнат Амано и останалите мъже и да започнат да приготвят храна и екипировка за дългия път. Игуменът нареди на слугите да уведомят монасите, тъй като не искаше в това време на нощта да удрят камбаните, за да не послужат като предупреждение за шпионите. Аз се върнах при Каеде.