Лиан Хърн - Възмездието

Араи Дайичи бе военачалникът от Кумамото, който се бе възползвал от поражението на клана Тохан, за да установи господството си над Трите провинции. Предишната година бях предизвикал гнева му, изчезвайки с Племето, а сега бракът ми с Каеде със сигурност щеше да го доведе до ярост. Той разполагаше с огромна армия и не ми се щеше да влизам в стълкновение с нея, преди да съм усилил собствената си военна мощ.

— В такъв случай трябва първо да отидем в Маруяма, както го бях планирал. Но ако оставя храма без закрила, възможно е вие и селяните от околността да бъдете наказани от Отори.

— Можем да съберем доста хора тук, зад зидовете — рече игуменът. — Мисля, че разполагаме с достатъчно оръжия и провизии, за да устоим на Отори, ако действително решат да ни нападнат. Лично аз не смятам, че ще го сторят. Араи и неговите съюзници няма да отстъпят Ямагата без ожесточен бой, а мнозина от хората на Отори няма да смеят да унищожат това място, което е свещено за клана. И бездруго повече ще ги вълнува мисълта, как да те заловят — той млъкна за момент и после продължи: — Не можеш да поемеш на война, без да си готов на жертви. В сраженията, които водиш, ще загиват хора и ако загубиш, мнозина от тях, в това число самият ти, може да се окажете обречени на мъчителна смърт. Отори не признават осиновяването ти, не знаят нищо за потеклото ти; по тяхно мнение ти си самозванец, не принадлежиш към тяхната класа. Не можеш да не предприемеш действия, защото това ще доведе до смъртта на мнозина. Дори твоите селяни го знаят. Седмина умряха днес, но останалите не тъжат. Те празнуват победата си над онези, които са те оскърбили.

— Зная — рекох, хвърляйки поглед към Макото. Той бе стиснал устни и макар че лицето му изглеждаше безизразно, почувствах неодобрението му. За пореден път си дадох сметка за слабостите ми като командващ. Страхувах се, че Макото и Кахей, отгледани и възпитани във войнската традиция, ще започнат да ме презират.

— Присъединихме се към теб по собствена воля, Такео — продължи игуменът, — заради верността си към Шигеру и защото вярваме в справедливостта на твоята кауза.

Сведох глава в поклон, приемайки упрека и заклевайки се мислено, че повече никога няма да му се наложи да ми говори по този начин.

— Тръгваме за Маруяма вдругиден.

— Макото ще дойде с теб — каза игуменът. — Както знаеш, той е превърнал твоята кауза в своя собствена.

Макото кимна в знак на съгласие, извивайки устни едва забележимо.

По-късно същата вечер, някъде към втората половина от часа на плъха 6 6 Между 23,00 и 1,00 часа след полунощ. — Б.пр. , когато вече се канех да си легна до Каеде, долових гласове отвън и няколко мига след това Манами ни повика тихо, за да ни уведоми, че е пристигнал монах със съобщение от стражницата.

— Заловихме пленник — рече той, когато излязох да говоря с него. — Забелязахме го да се крие в храстите край портата. Стражите го подгониха и щяха да го убият намясто, но той извика името ви и каза, че бил ваш човек.

— Ще дойда да говоря с него — рекох и взех Джато, подозирайки, че непознатият може да е само низвергнатият Джо-Ан. Той ме беше видял в Ямагата, след като бях избавил от мъчения брат му и други членове на Скритите, предавайки ги на смъртта. Именно той ме бе нарекъл Ангела на Ямагата. После ми бе спасил живота по време на отчаяното ми пътуване към Тераяма през зимата. Бях обещал, че ще му проводя пратеник през пролетта и че трябва да чака, докато получи вест от мен, но Джо-Ан действаше по непредсказуем начин, обикновено в отговор на онова, което самият той наричаше гласа на Тайния бог.

Беше тиха топла нощ, във въздуха вече се чувстваше влажността на лятото. Сред клоните на кедрите звучеше зов на кукумявка. Джо-Ан лежеше на земята в двора току до самите порти. Беше овързан грубо, краката му бяха свити под него, а ръцете — стегнати на гърба. Лицето му бе набраздено от ивици мръсотия и кръв, косата му бе сплъстена. Той движеше устни в безмълвна молитва. Двама монаси го наблюдаваха от безопасно разстояние, изкривили лица в презрителна гримаса.

Извиках името му и той отвори очи. Видях как в тях проблесна облекчение. Опита се с мъка да застане на колене и падна ничком, без да може да се подпре с ръце. Лицето му се заби в прахта.

— Отвържете го — наредих аз.

Единият от монасите каза:

— Той е от низвергнатите. Не бива да го пипаме.

— А как го вързахте?

— Тогава още не знаехме — отвърна другият.

— Можете след това да се почистите. Този човек ми спаси живота. Отвържете го!