Лиан Хърн - Възмездието

Измъкнах от пояса си Джато — меча, който бях наследил от Шигеру.

— Отворете портите! — изкрещях. — Отивам при тях.

Втурнах се надолу и с няколко скока взех стъпалата, следван от Макото. Щом портите се отвориха, воините на Отори обърнаха конете си и размахвайки мечове, ги подкараха срещу обградилата ги стена от хора. Вероятно бяха решили, че селяните няма да посмеят да ги нападнат. Дори аз се изненадах от онова, което последва. Вместо да се разделят, за да им сторят път, мъжете се хвърлиха към конете. Двама от селяните загинаха тутакси, разсечени на две от остриетата на воините, но после първият кон бе повален и ездачът му рухна насред разгневената тълпа. Другите бяха сполетени от сходна съдба. Нямаха шанс да приложат уменията си за бой с меч — бяха съборени от конете и пребити до смърт като кучета.

Макото и аз се опитахме да възпрем селяните и накрая успяхме да ги отстраним от телата. Възстановихме спокойствието само след като отсякохме главите на воините и наредихме да ги изложат на показ на храмовите порти. Известно време необузданите защитници ги обсипваха с хули, след което се оттеглиха надолу по хълма, като на висок глас редяха обещания, че ако и други посмеят да доближат храма и да оскърбят владетеля Отори Такео — Ангела на Ямагата, — ще се разправят с тях по същия начин.

Макото трепереше от ярост — и някаква друга емоция, за която искаше да разговаря с мен, — но тогава аз нямах време. Върнах се зад зидовете. Каеде бе донесла бели кърпи и вода в дървена купа. Коленичи на земята зад вишневите дръвчета и невъзмутимо уми главата. Кожата бе синкавосива, очите — полузатворени, а вратът — отсечен не чисто, а с няколко удара. При все това тя държеше главата с нежност, грижливо и ласкаво, все едно бе скъп и красив предмет.

Коленичих до нея, пресегнах се и докоснах косата. Беше прошарена, но в смъртта лицето изглеждаше по-младо, отколкото последния път, когато го бях видял, докато Ичиро все още беше жив в къщата в Хаги, печален и спохождан от призраци, при все това с волята да ми засвидетелства любов и да ми даде напътствия.

— Кой е той? — попита тихо Каеде.

— Ичиро. Беше мой учител в Хаги. И на Шигеру.

Сърцето ми бе твърде натежало, за да можех да продължа. Премигах няколко пъти, за да прогоня сълзите. Споменът за последната ни среща изплува в съзнанието ми. Щеше ми се да му бях казал повече, да му бях изразил благодарността и уважението си. Запитах се как ли бе умрял, дали смъртта му е била унизителна и мъчителна. Копнеех безжизнените очи да се отворят, безкръвните устни да заговорят. Колко невъзвратими са покойниците, колко окончателно си отиват от нас! Дори когато душите им се завръщат, те не говорят за собствената си смърт.

Аз съм роден и отгледан сред Скритите, а те вярват, че само онези, които следват заповедите на Тайния бог, ще се срещнат отново в отвъдното. Всички други ще бъдат погълнати от пламъците на ада. Не знаех дали моят осиновител Шигеру е бил вярващ, но той бе запознат с учението на Скритите и в мига на своята смърт изрече техни молитви заедно с името на Просветления. Ичиро — неговият съветник и иконом — никога не бе давал и най-малък признак за нещо подобно, даже напротив — от самото начало бе подозирал, че Шигеру ме е спасил от военачалника Ийда Садаму, подложил на унищожение Скритите, и ме бе наблюдавал като корморан за всичко, което би могло да ме издаде.

Но аз вече не изповядвах ученията от моето детство и не можех да повярвам, че човек с честността и верността на Ичиро е попаднал в ада. Затова и негодуванието ми към несправедливостта на това убийство бе толкова силно — съзнавах, че сега имах да отмъщавам за още една смърт.

— Те заплатиха за нея с живота си — каза Каеде. — Защо им е било да убиват един старец и да си търсят белята, като ти донесат главата му? — тя отми последните следи от кръв и уви главата в парче чисто бяло платно.

— Мисля, че владетелите Отори искат да ме предизвикат — отвърнах. — Биха предпочели да не нападат Тераяма; сторят ли го, ще се натъкнат на войниците на Араи. Вероятно се надяват да ме примамят отвъд границата и да ме причакат там.

Копнеех за една такава среща, за да ги накажа веднъж завинаги. Смъртта на воините временно бе уталожила яростта ми, но усещах, че тя продължава да тлее в сърцето ми. При все това бях длъжен да проявя търпение; стратегията ми бе първо да се оттегля в Маруяма и там да събера войската си. Нищо не можеше да ме накара да променя това свое решение.