Лиан Хърн - Възмездието

С неохота те се приближиха до Джо-Ан, вдигнаха го и разхлабиха въжетата, с които бе омотан. Той пропълзя напред и се просна по очи в краката ми.

— Изправи се, Джо-Ан — рекох. — Защо си тук? Казах ти да дойдеш, когато те повикам. Имаш късмет, че не са те убили, като се появяваш без предупреждение, без позволение.

Последния път, когато го видях, бях дрипав почти като него, беглец, грохнал от изтощение и глад. Сега си давах ясна сметка за робата, която носех, за прическата със сресани по типичния за воините начин коси, за меча в пояса. Знаех, че гледката, в която разговарям с един низвергнат, ще изуми монасите. Част от мен се почувства изкушена да заповяда Джо-Ан да бъде изхвърлен, да отрече, че изобщо сме имали някакви взаимоотношения, и да го зачеркне завинаги от живота си. Ако наредях на стражите, те щяха да го убият незабавно, без всякакво колебание. Но не можех да го сторя. Той ми беше спасил живота; нещо повече — в името на връзката помежду ни, тъй като и двамата бяхме родени сред Скритите, бях длъжен да се държа с него не като с низвергнат, а като с човек.

— Никой няма да ме убие, преди Тайният да ме призове у дома — изрече той тихо, вдигайки очи към мен. — Дотогава моят живот ви принадлежи.

Там, където стояхме, нямаше почти никаква светлина, само лампата, която монахът бе донесъл от стражницата и бе поставил на земята до нас, но аз виждах, че очите на Джо-Ан пламтят. Питах се, както и неведнъж по-рано, дали не е пришълец от друг свят.

— Какво искаш?

— Трябва да ви кажа нещо. Много е важно. Ще останете доволен, че съм дошъл.

Монасите бяха отстъпили назад, за да се отдалечат от скверното присъствие, но все още бяха достатъчно близо, за да ни чуят.

— Трябва да говоря с този човек — рекох. — Къде да отидем?

Те се спогледаха тревожно и по-възрастният предложи:

— Може би в беседката в градината?

— Не е необходимо да идвате с мен.

— Трябва да охраняваме владетеля Отори — каза по-младият.

— Този човек не е заплаха за мен. Оставете ни сами, но кажете на Манами да донесе вода, храна и чай — те се поклониха и тръгнаха. Докато пресичаха двора, вече си шепнеха разпалено. Чувах всяка тяхна дума. Въздъхнах. — Ела с мен — обърнах се към Джо-Ан.

Той закуцука след мен към беседката, която се намираше в градината, недалеч от изкуственото езеро. Повърхността му блестеше на сиянието на звездите и от време на време някоя риба скачаше над водата, а после цопваше обратно сред фонтан от пръски. Зад езерото насред тъмнината се открояваха сивкавобелите камъни на гробовете. Зовът на кукумявката прозвуча отново, този път по-близо.

— Бог ми каза да дойда при вас — рече той, когато се настанихме на дървения под на беседката.

— Не бива да говориш така открито за Бог — упрекнах го. — Намираш се в храм. Монасите не обичат Скритите повече от воините.

— Вие сте тук — рече той тихо. — Вие сте нашата надежда и нашата закрила.

— Аз съм един. Не мога да защитя всички ви от отношението на цяла една страна.

Той помълча миг-два. После каза:

— Тайният бог никога не престава да мисли за вас, дори вие да сте го забравили.

Не исках да слушам подобно послание.

— Какво имаш да ми кажеш? — попитах нетърпеливо.

— Мъжете, които видяхте миналата година… въглищарите… отнасяха своето божество обратно в планината. Срещнах ги на пътеката. Те ми казаха, че войската на господарите Отори е плъзнала навсякъде, наблюдават всички пътища около Тераяма и Ямагата. Отидох да се уверя лично. Навсякъде има скрити войници. Ще ви причакат в засада веднага щом тръгнете. Ако искате да излезете от тук, ще трябва да си проправяте път с бой.

Джо-Ан се беше втренчил в мен в очакване да види реакцията ми. Мислено се изругах, че бях останал тъй дълго в храма. През цялото време бях с ясното съзнание, че основните ми оръжия са бързината и изненадата. Трябваше да съм тръгнал още преди няколко дни. Все отлагах заминаването, очаквайки Ичиро. Преди сватбата излизах всяка нощ, за да проверявам пътищата около храма за всеки случай. Но откакто Каеде дойде при мен, вече не можех да се откъсна от нея. Сега бях в капана на собствената си нерешителност и липса на бдителност.

— Колко са според теб?

— Пет-шест хиляди.

А аз нямах и хиляда. Казах му го.

— Значи ще трябва да прекосите планината — заключи той. — Както сторихте през зимата. Има пътека, която върви на запад. Никой не я наблюдава, защото в прохода все още има сняг.

Взех да разсъждавам трескаво. Знаех пътеката, за която говореше. Тя минаваше покрай светилището, където Макото бе решил да прекара зимата, преди аз да се появя, залитайки от снега, докато бягах от Племето към Тераяма. Няколко седмици по-рано бях я огледал лично и се бях върнал, когато преспите бяха станали твърде дълбоки, за да продължа да газя напред. Представих си собствената си войска — мъже, коне, волове… воловете никога нямаше да преминат, но хората и конете биха могли. По възможност щях да наредя да тръгнат през нощта, тъй че Отори щяха да си мислят, че все още сме в храма… Трябваше да започна веднага, да се посъветвам с игумена незабавно.