Лиан Хърн - Възмездието

Вече познавах всички звуци в обгърнатия от нощта храм; периодите на пълна тишина, нарушавани през равни интервали от тихите стъпки на множество нозе, когато монасите ставаха в мрака и отиваха да се молят, приглушеното припяване, внезапния звън на камбана. Тази вечер обаче повтарящият се хармоничен ритъм бе нарушен от шума на хора, които постоянно заминаваха или пристигаха. Бях неспокоен, чувствайки, че трябва да участвам в подготовката, и все пак не бързах да оставя Каеде.

— Какво означава да си един от Скритите?

— Бях отгледан и възпитан във вяра, която вече почти не изповядвам — щом изрекох това, тилът ми настръхна, сякаш бях пронизан от леден дъх. Беше ли истина, че доброволно се бях отказал от вярата на моето детство — онази, в името на която близките ми бяха предпочели да пожертват живота си, вместо да я отрекат?

— Говореше се, че Ийда наказал Шигеру, защото бил един от Скритите… и заради моята сродница — владетелката Маруяма — прошепна Каеде.

— Шигеру никога не ги е споменавал пред мен. Знаеше молитвите им и ги изрече, преди да умре, но последната дума преди смъртта му бе името на Просветления.

Дотогава почти не бях размишлявал върху този момент. Той бе изтрит от ужаса на последвалите събития, както и от съкрушителната ми скръб. Същия ден обаче на два пъти се бях сещал за него и внезапно свързах думите на пророчицата с онова, което ми бе казал Шигеру. „Всичко е едно“, бе рекла тя. Значи и Шигеру бе вярвал в същото. Отново долових странния й смях и ми се стори, че виждам как той ми се усмихва. Усещах, че внезапно ми се е разкрила някаква всеобхватна същност, нещо, което никога не бих могъл да изразя с думи. Сякаш сърцето ми, застинало в удивление, бе пропуснало един удар. В съзнанието ми, обгърнато от безмълвие, връхлетяха едновременно няколко образа — спокойствието на Шигеру миг преди смъртта му, състраданието на пророчицата, собственото ми усещане за чудо, очакването, с което живеех от първия ден на пристигането ми в Тераяма, перото с червените връхчета от свещената птица, което бях държал върху дланта си… Видях истината, която се криеше зад ученията и вярата, видях как човешкият стремеж замъглява чистотата на живота, осъзнах със съжаление как всички ние сме подвластни на желанието и затова сме уязвими пред смъртта — колкото воинът, толкова и низвергнатият, свещеникът, земеделецът и дори самият император. Как бих могъл да назова тази яснота? Рай? Бог? Съдба? Или с безчет имена, като имената на безбройните древни духове, за които хората вярвали, че обитават тази земя? Те всички бяха лица на безликото, израз на неизразимото, части от истина, но никога пълната истина.

— А господарката Маруяма? — попита Каеде, озадачена от дългото ми мълчание.

— Мисля, че беше вярваща, но никога не сме разговаряли за това. Когато се запознахме, тя начерта знака на Скритите в дланта ми.

— Покажи ми — прошепна Каеде.

Взех ръката й в своята и прокарах пръст върху дланта й, описвайки знака на Скритите.

— Опасни ли са? Защо всички ги мразят?

— Не, не са. Тяхната вяра им забранява да отнемат живот и по тази причина те изобщо не се отбраняват. Убедени са, че в очите на техния Бог всички са равни и че след смъртта им той ще ги съди за делата им. Могъщи владетели, като Ийда, ненавиждат това учение. Такова е отношението и на по-голямата част от класата на воините. Ако всички са равни и Бог вижда всичко, излиза, че е грешно хората да бъдат подлагани на подобни жестокости. Ако всички мислеха като Скритите, нашият свят би изчезнал от лицето на земята.

— И ти вярваш във всичко това?

— Не вярвам, че такъв Бог съществува, но съм убеден, че всички трябва да бъдат възприемани като равни. Низвергнати от обществото, земеделци, Скритите — те до един трябва да бъдат закриляни от жестокостта и алчността на воинската класа. Затова искам да използвам всеки, който е готов да ми помага. Не ме е грижа дали е селянин или низвергнат. Ще го приема в армията си.

Каеде не отговори; предположих, че тези идеи й се струват непонятни и отблъскващи. Дори и да не вярвах вече в Бога на Скритите, не можех да отрека, че учението им бе неизменна част от същността ми. Замислих се за поведението на земеделците към воините на Отори при портите на храма. Одобрявах го, защото гледах на тях като на равни, но Макото бе слисан и възмутен. Прав ли беше? Наистина ли смъквах оковите на великан, когото после нямаше да съумея да озаптя?

Каеде попита тихо:

— Скритите смятат ли, че жените са равни с мъжете?