Лиан Хърн - Възмездието

Взрях се по-внимателно в перото. Лежеше върху белега на дясната ми длан, останал на мястото, където бях изгорил ръката си преди много време в Мино — родното ми село — в деня, когато Шигеру ми бе спасил живота. Ръката ми освен това беше белязана с правата линия на Кикута — фамилията от Племето, към която принадлежах и от която бях избягал предишната зима. Сякаш всичко — наследството ми, миналото и бъдещето ми — бе там, положено в дланта ми.

— Защо ми го показвате сега?

— Скоро потегляш на път. Прекара с нас цяла зима, учи и тренира, за да се подготвиш за изпълнението на последните нареждания, които си получил от Шигеру. Исках да споделиш неговото проникновение, да помниш, че неговата цел бе справедливостта и че тя трябва да стане и твоята.

— Никога няма да го забравя — обещах. Поклоних се почтително над перото, като го държах внимателно в двете си ръце, и го поднесох обратно на игумена.

Той го пое, поклони се над него и го постави обратно в малката полирана кутия, от която го бе извадил. Не казах нищо повече, мислейки за онова, което бе сторил за мен Шигеру. Осъзнавах, че продължавах да му бъда длъжник.

— Ичиро ми разказа за свещената птица, докато ме учеше да си пиша името — рекох накрая. — Когато миналата година се видях с него в Хаги, той ме посъветва да го чакам тук, но вече не разполагам с много време. Трябва да потеглим за Маруяма до края на седмицата — откакто се бе стопил снегът, все повече се притеснявах за своя възрастен учител, тъй като знаех, че владетелите Отори — чичовците на Шигеру — се опитваха да си присвоят къщата и земите в Хаги, които ми принадлежаха по право, а Ичиро упорито им се противопоставяше.

Тогава още не знаех, но Ичиро вече е бил мъртъв. Научих го на следния ден. Тъкмо разговарях с Амано в двора, когато долових глъч в подножието на хълма — гневни викове, тичащи нозе, тропот на копита. Звукът от устремени нагоре по склона коне бе неочакван и слисващ. Обикновено никой не идваше до храма в Тераяма, яздейки. Хората се изкачваха пеша по стръмната планинска пътека, а ако бяха твърде болни или стари, ползваха услугите на яки носачи.

Секунди по-късно ги чу и Амано. Аз вече тичах към портите на храма и давах заповеди на стражите. Те тутакси се заеха да затворят портите и да ги залостят. Мацуда бързешком прекоси двора и дойде при нас. Не носеше броня, но на пояса му висеше меч. Преди да успеем да си разменим и дума, от стражницата се разнесе предупредителен вик.

— Кой смее да язди до портите на храма? Слезте от конете и се приближете до това място на покой с нужното уважение!

Беше гласът на Кубо Макото. Един от младите монаси воини на Тераяма, през последните няколко месеца той бе станал моят най-близък приятел. Изтичах до дървената ограда от колове и се изкачих по стълбата до стражницата. Макото ми посочи с жест отверстието за наблюдение.

През процепите успях да видя четирима конници. Изкачили хълма в галоп, сега те изопнаха юздите и спряха задъханите си, пръхтящи коне. Бяха въоръжени до зъби, а на шлемовете им ясно личеше гербът на клана Отори. За момент си помислих, че може да са пратеници на Ичиро. После погледът ми падна върху кошницата, завързана към едно от седлата. Сърцето ми се вкамени. Не ми беше трудно да се досетя какво можеше да има в нея.

Конете пристъпваха нервно и се изправяха на задните си крака не само от изтощение след продължителния галоп, но и от безпокойство. Два от тях вече имаха кървави рани върху хълбоците. От тясната пътека се изсипа тълпа от гневни люде, въоръжени със сърпове и тояги. Разпознах някои от тях — бяха земеделци от близкото село. Воинът отзад се втурна към тях, размахвайки меч, и те отстъпиха леко, но без да се разпръснат, запазвайки заплашителната си стойка в плътен полукръг.

Водачът на конниците им хвърли презрителен поглед и после извика към портите с рязък глас:

— Аз съм Фува Досан от клана Отори в Хаги. Господарите Шоичи и Масахиро ме изпратиха с вест за самозванеца, наричащ себе си Отори Такео.

Макото извика в отговор:

— Ако сте мирни вестоносци, слезте от конете и приберете мечовете си. Портите ще бъдат отворени.

Вече знаех какво е съобщението им. Усещах как зад очните ми ябълки се разпалваше сляпа ярост.

— Няма нужда — отвърна Фува презрително. — Посланието ни е кратко. Предайте на така наречения Такео, че Отори отхвърлят неговите претенции. Ето как ще се разправят с него и с всеки, който дръзне да го последва.

Мъжът до него пусна юздите върху врата на коня си и отвори кошницата. Извади от нея онова, което се опасявах, че ще видя. Хванал главата на Ичиро за кока на темето, той я залюля и я метна над зида в двора на храма. Тя тупна глухо върху наболата в градината трева.