Лиан Хърн - Възмездието

— Владетелю Отори — той сведе глава в поклон и конят му пое обратно, прецапвайки през оризищата, и после нагоре по склона отвъд.

Проследих с поглед как потъва в бамбуковата горичка, и после насочих вниманието си към работата на низвергнатите. Те свързваха насъбраните дъски и току-що отсечените трупи, сглобявайки салове, които полагаха върху купчини тръстика, овързана на снопи с изплетени от дървесна кора и коноп въжета. След като поредният сал беше готов, го пускаха на вода и го завързваха за вече закрепените на място. Но силното течение изтласкваше саловете обратно към брега.

— Трябва да се закотви на другия бряг — рекох на Джо-Ан.

— Някой ще преплува отсреща — отвърна той.

Един от по-младите мъже взе едно навито въже, завърза единия му край около кръста си и се гмурна в реката. Но течението се оказа твърде силно за него и го повлече. Видяхме как размаха ръце над повърхността и после изчезна под жълтите води. Изтеглиха го обратно полуудавен.

— Дайте ми въжето — рекох.

Джо-Ан погледна тревожно към брега.

— Не, господарю — възкликна умолително той. — Когато хората ви дойдат, някой от тях може да преплува до отсрещния бряг.

— Когато хората ми дойдат, мостът трябва да е готов — отсякох. — Дай ми въжето.

Джо-Ан го отвърза от младежа, който вече седеше и плюеше вода, и ми го подаде. Омотах го около кръста си и пришпорих коня си напред. Въжето се плъзна върху хълбоците му и го накара да подскочи. Подвикнах му, за да го окуража, и той мръдна ухо назад, сякаш за да ме чуе. Направи няколко крачки, все още стъпвайки по дъното. После водата стигна до гърдите му и той заплува. Опитах се да държа главата му обърната към мястото, където се надявах да стъпим на сушата, но колкото и да бе силен и устремен, течението се оказа по-силно и ни отнесе надолу към останките на някогашния мост.

Хвърлих поглед към него и онова, което видях, никак не ми хареса. Течението влечеше клони и други отпадъци към стърчащите колони и ако конят ми се оплетеше в тях, щеше да се уплаши и да удави и двама ни. Усещах мощта на реката, което ме изпълваше с ужас. Него също. Беше свил уши досами главата си и трескаво въртеше очи. За щастие ужасът му вдъхна сили. Той направи едно неистово усилие, замахвайки едновременно с четирите си крака. Минахме на няколко педи отвъд средата на реката и внезапно течението отслабна. След малко конят успя да стъпи на дъното и вече с опора под краката, като привеждаше и изправяше глава, с мощни стъпки пое напред, опитвайки се да излезе от водата. Успя да се измъкне на твърда почва и спря с приведена глава, дишайки тежко, напълно изтощен. Свлякох се от гърба му и го потупах по врата с думите, че баща му вероятно е бил воден дух, за да може да плува толкова добре. И двамата бяхме подгизнали — приличахме по-скоро на риби или жаби, отколкото на сухоземни животни.

Усещах опъването на въжето около кръста си и се боях, че може да ме повлече обратно във водата. Добрах се къде с пълзене, къде с лазене до малка горичка при самия бряг на реката. Дърветата обграждаха малко светилище — ако се съдеше по белите статуи, бе посветено на лисичето божество 8 8 Пратеник на шинтоисткия бог Инари и покровител на изобилието за търговци и земеделци. — Б.пр. — и бяха потънали до ниските си клони в придошлата река. Тя се плискаше в нозете на статуите, от което лисиците изглеждаха така, сякаш плуваха. Преметнах въжето през ствола на най-близкото дърво — малък клен, който тъкмо започваше да се разлиства — и започнах да дърпам. Беше вързано за още по-здраво въже; усещах тежестта му, когато, подгизнало от водата, с неохота взе да излиза от реката. След като прецених, че издърпаната част е достатъчно дълга, го омотах около друго, по-голямо дърво. Хрумна ми, че по някакъв начин щях да оскверня светилището, но в онзи момент не ме беше грижа кое божество, дух или демон оскърбявах, стига да успеех да прекарам хората си невредими през реката.

През цялото време се ослушвах. Въпреки дъжда не можех да повярвам, че мястото е толкова пусто, колкото изглеждаше; беше до мост край път, който изглеждаше използван. През съскането на дъжда и грохота на реката откъм гората долавях зов на ястреби, квакане на стотици жаби и дрезгав грак на гарвани. Но къде бяха всички хора?

След като завързах въжето здраво, десетима от низвергнатите преминаха реката, като се държаха за него. Много по-опитни от мен, те оправиха възлите ми и увиха въжето около гладките клони на клена, използвайки ги като скрипци. Бавно и с усилие задърпаха саловете, като дишаха тежко и напрягаха мишци с изопнати като въжета мускули. Реката не ги пускаше, разгневена от нахлуването в нейната територия, но мъжете упорстваха и саловете, поддържани на повърхността от тръстиковите им легла, откликваха като волове и се придвижваха към нас сантиметър по сантиметър. Едната страна на плаващия мост бе притисната от течението към колоните. Иначе, мисля си, реката щеше да ни победи. Вече виждах, че мостът скоро щеше да бъде завършен, но от Макото, който трябваше да се върне с воините, нямаше и следа. Бях загубил всякаква представа за времето, а облаците бяха твърде надвиснали и тъмни, за да мога да определя положението на слънцето, но предположих, че е минал най-малко час. Нима Макото не бе успял да ги убеди? Бяха ли свърнали към Ямагата, както бе предложил? Най-близък приятел или не, щях да го убия със собствените си ръце, ако бе така. Напрегнах слух, но единственото, което чувах, бяха реката, дъждът и жабите.