Лиан Хърн - Възмездието

— Слез от седлото! — наредих аз и когато той скочи на земята, ги оставих да почувстват истинската сила на яростта ми. — Заради вашата глупост замалко не умрях. Щом дам заповед, тя изисква незабавно подчинение независимо какво смятате за нея. Ако не ви отърва, още сега поемайте обратно към Хаги, към храма, където ще да е, но далеч от очите ми — говорех приглушено, защото не исках да ме чуе цялата армия, но видях как се засрамиха от думите ми. — А сега пратете във водата първо конниците, които са готови да плуват. По моста да минат товарните коне с охрана в края на колоната, а след тях — пешаците, и то не повече от трийсетина наведнъж.

— Владетелю Отори — рече Кахей, метна се на седлото и се отдалечи в галоп към строените воини.

— Прости ми, Такео — каза тихо Макото.

— Следващия път ще те убия. Дай ми коня си.

Яздейки, поех покрай редиците от чакащи войници и повторих командата.

— Не се страхувайте от оскверняване — рекох. — Аз вече преминах по моста. Ако има нещо скверно, нека падне върху мен — бях изпаднал в състояние, граничещо с екстаз. Струваше ми се, че нищо, било то на небето, или на земята, не можеше да ми навреди.

С мощен вик първият воин се устреми с коня си към водата, а останалите препуснаха след него. Първите товарни коне бяха качени на моста и за мое облекчение той ги издържа. След като преминаването на реката вече беше в ход, се върнах към редиците, давах команди и успокоявах пешаците, докато стигнах до мястото, където Каеде чакаше с Манами и останалите жени, които ни придружаваха. Амано държеше конете редом с тях. Щом ме видя, Каеде засия. Косите й лъщяха от дъжда, а по миглите й искряха ситни капчици.

Слязох от коня и подадох юздите на Амано.

— Какво се е случило с Аои? — попита той, разпознавайки коня на Макото.

— Ранен е, не знам колко зле. Оставих го на отсрещния бряг. Преплувахме реката — искаше ми се да разкажа на Амано каква смелост бе проявил конят, но нямахме никакво време. — Сега ще прекосим реката — рекох на останалите жени. — Низвергнатите построиха мост — Каеде бе вперила поглед в мен, без да казва нищо, но Манами тутакси отвори уста да възрази. Вдигнах ръка, за да я спра. — Няма друга възможност. Ще сторите каквото ви наредя — и повторих онова, което вече бях казал на мъжете — че ако има оскверняване, то ще засегне само мен.

— Владетелю Отори — измърмори тя с възможно най-пестеливия поклон, като ме наблюдаваше под око. Потиснах порива да я ударя, колкото и да ми се струваше, че го заслужава.

— Аз ще яздя ли? — попита Каеде.

— Не, мостът много се клати. Пеша ще е по-добре. Аз ще преплувам реката с коня ти.

Амано не пожела и да чуе за това.

— Има достатъчно коняри, които да преплуват — рече той, вперил поглед в подгизналата ми изкаляна броня.

— Нека един от тях да дойде с мен — казах. — Може да откара Раку и да доведе допълнителен кон за мен. Трябва да се върна на отсрещния бряг.

Не бях забравил мъжа, който избяга в гората. Ако беше отишъл да предупреди други за пристигането ни, исках да бъда там, за да се изправя срещу тях.

— Доведи Шън за владетеля Отори — викна Амано на един от конярите.

Мъжът пристигна при нас на дребен дорест кон и пое юздите на Раку. Сбогувах се набързо с Каеде, помолих я да се погрижи товарният кон, на който се намираше ковчежето с архива на Шигеру, да се озове невредим на другия бряг и отново яхнах коня на Макото. Поехме в галоп покрай редицата войници, които в момента се придвижваха бързо по моста. Двеста вече бяха преминали; Кахей ги организираше на малки групи с отделен водач.

Макото ме чакаше на брега. Върнах му коня и държах Раку, докато двамата с коняря нагазиха в реката. Наблюдавах дорестия кон Шън. Той влезе безстрашно в бързите води и заплува мощно и невъзмутимо, все едно бе нещо, което вършеше всеки ден. Конярят се върна по моста и взе Раку.

Двамата заплуваха към отсрещния бряг, а аз се присъединих към мъжете на плаващия мост. Те се клатушкаха и хлъзгаха подобно на плъховете в пристанището на Хаги, като гледаха да остават върху подгизналата повърхност колкото се може по-малко. Предполагах, че само неколцина от тях можеха да плуват. Някои ме поздравиха, а един-двама ме докоснаха по рамото, все едно аз прогонвах злото и носех късмет. Вдъхнах им кураж, доколкото можах, като се пошегувах за горещите вани и превъзходната храна, които ни чакаха в Маруяма. Те изглеждаха в добро разположение на духа, макар и на всички ни да беше ясно, че Маруяма все още е твърде далеч.