Лиан Хърн - Възмездието

Подминахме бараката. Мъртвите бяха положени в редици покрай дигата. Точно си мислех, че трябва да оставя хора да изгорят или да погребат труповете, когато пред нас настана смут. Яздейки трудно, между войниците се запромъква един от хората на Кахей, като крещеше да му сторят път и ме призоваваше по име.

— Владетелю Отори! — каза той, заковавайки коня си току пред нас. — Трябва да дойдете в челото. Пристигнаха някакви земеделци, които искат да говорят с вас.

Откакто бяхме прекосили реката, все се питах къде ли са местните. Макар че оризищата бяха наводнени, не личеше да са засети. Напоителните канали бяха обрасли с бурени и въпреки че в далечината виждах сламените покриви на селски къщи, над тях не се виеше дим и не се долавяха никакви признаци за човешка дейност. Пейзажът изглеждаше зловещ и пуст. Помислих си, че Джин-Емон и бандата му са подплашили, прогонили или убили всички стопани и селяни. Изглежда, вестта за смъртта му се бе разпространила бързо и бе накарала някои от тях да излязат от укритията си.

Поех в лек галоп през редиците. Мъжете ме поздравяваха с викове и изглеждаха радостни, някои дори пееха. Явно настъпващата нощ не ги притесняваше, явно имаха пълна вяра в способността ми да им намеря храна и подслон.

В челото на армията Макото бе дал заповед за спиране. Група земеделци бяха приседнали на пети в калта. Когато стигнах до тях и скочих от коня, те се проснаха по очи.

Макото каза:

— Дошли са да ни благодарят. Близо година вече разбойниците тероризирали околността. Тази пролет хората дори не могли да засеят, защото се страхували от тях. Великанът убил мнозина техни синове и братя, а много от жените били похитени.

— Седнете и вдигнете глава — им рекох. — Аз съм Отори Такео — те се подчиниха, но щом чуха името ми, отново сведоха глава в поклон. Повторих заповедта си. — Джин-Емон е мъртъв — те отново се простряха по очи. — Можете да сторите с тялото му каквото пожелаете. Приберете останките на своите роднини и ги погребете подобаващо — млъкнах, исках да ги питам за храна, но се опасявах, че онова, с което разполагаха, бе тъй малко, че щях да ги осъдя на гладна смърт, след като си тръгнехме.

Най-възрастният между тях, очевидно старейшината, заговори колебливо:

— Господарю, какво можем да сторим за вас? Бихме нахранили хората ви, но те са толкова много…

— Погребете мъртвите и не ни дължите нищо — отвърнах. — Но ни трябва подслон за вечерта. Какво можете да ни кажете за най-близкия град?

— Ще ви посрещнат с охота — отвърна той. — Киби е на около час път пеша. Имаме нов господар — един от хората на Араи. Тази година много пъти изпраща воини да се разправят с разбойниците, но винаги хората му търпяха поражение. Последния път Джин-Емон уби двамата му синове, както и моя най-голям син. Това е брат му Джиро. Вземете го със себе си, владетелю Отори.

Джиро бе година-две по-млад от мен, болезнено слаб, но с интелигентно лице под набраздената от дъжда мръсотия.

— Ела тук, Джиро — наредих му аз, при което момъкът се изправи и застана до главата на дорестия кон. Шън го подуши внимателно, сякаш го изучаваше. — Обичаш ли коне? — той само кимна, твърде развълнуван от факта, че се бях обърнал направо към него, за да каже каквото и да било. — Ако баща ти може да се лиши от теб, позволявам ти да продължиш с мен към Маруяма — реших, че би могъл да се присъедини към конярите на Амано.

— Вече трябва да тръгваме — подшушна ми Макото.

— Донесохме каквото можахме — каза земеделецът и махна към останалите мъже.

Те свалиха торбите и кошниците от раменете си и извадиха оскъдни приношения и храна — просени питки, папратови филизи и различна дива зеленина от планината, няколко малки солени сливи и сушени кестени. Не исках да ги взема, но почувствах, че ако откажа, това би било равносилно на опозоряване за земеделците. Пратих двама войници да съберат храната и да вземат торбите.

— Сбогувай се с баща си — рекох на Джиро.

Видях как по-възрастният мъж внезапно се навъси в усилие да сдържи сълзите си. Съжалих, че бях приел момчето, не само защото това щеше да бъде отговорност за още един живот, а и защото лишавах баща му от помощта, която щеше да му окаже при възстановяване на запуснатите оризища.

— Щом пристигнем в града, ще го пратя обратно.

— Не! — възкликнаха едновременно баща и син, а лицето на момъка пламна.

— Нека дойде с вас — помоли бащата. — В миналото мъжете от моя род са били воини. Родителите на родителите ми се захванали със земеделие, за да не умрат от глад. Ако Джиро ви служи, може отново да стане воин и да възстанови славата на рода.