Лиан Хърн - Възмездието

— Ще е по-добре, ако остане тук и помага за възстановяването на нивите — отвърнах. — Но ако наистина държиш, може да дойде с нас.

Пратих момчето назад да помогне на Амано за конете, с които се бяхме сдобили от разбойниците, и му казах да се върне при мен, след като получи един от тях. Питах се какво ли бе станало с Аои; не го бях виждал, откакто го оставих с Джо-Ан, а оттогава сякаш бяха минали дни. Двамата с Макото яздехме коляно до коляно начело на нашата армия; хората ни бяха уморени, но с висок дух.

— Беше добър ден, добро начало — рече ми той. — Ти се справи изключително добре въпреки моята тъпотия.

Спомних си гнева, който бях изпитал към него. Сега сякаш се бе изпарил — от него нямаше и следа.

— Да забравим за това. Би ли определил случилото се като битка?

— За новаци си беше истинско сражение — отвърна той. — И победа. След като си я спечелил, можеш да я окачествиш, както си искаш.

„Значи остават още три победи и едно поражение“, помислих си аз и почти незабавно се запитах дали това бе доказателство, че пророчеството се сбъдва. Можеше ли да го тълкувам, както ми беше угодно? Почвах да проумявам силата и опасността, които криеше — как щеше да влияе на живота ми независимо дали вярвах в него. Думите ми бяха казани, аз ги бях чул, никога нямаше да мога да ги изтрия от съзнанието си. При все това не бях способен да им се доверя сляпо.

Джиро се върна в галоп яхнал Ки — дорестия кон на Амано.

— Господарят Амано смята, че трябва да си смените коня, и ви изпраща своя. Мисли, че няма да успее да спаси черния. Кракът му трябва да си почива и няма да може да върви редом с останалите. А никой тук не може да си позволи да държи животно, което не върши работа.

За миг изпитах мъка за смелия и красив кон. Потупах Шън по врата.

— С този ми е добре.

Джиро се смъкна от гърба на дорестия Ки и пое юздите на Шън.

— Ки изглежда по-добре — отбеляза той.

— Трябва да създаваш добро впечатление — поясни ми Макото сухо.

Сменихме конете; дорестият пръхтеше бодро и изглеждаше свеж, все едно сега пристигаше от ливадата. Джиро се опита да яхне Шън, но щом се озова на седлото, конят сведе глава, метна задница и го хвърли от гърба си. Двамата с Макото избухнахме в гръмък смях.

— Така ти се пада, задето го обиди…

За негова чест Джиро също се засмя. Изправи се на крака и се извини сериозно на Шън, който след това му позволи да го яхне без повече протести.

Момчето се поотърси от срамежливостта си и взе да ни показва разни забележителности по пътя — планина, на която живеели таласъми, светилище, чиято вода лекувала и най-дълбоките рани, крайпътен извор, който не бил пресъхвал от хиляда години. Предположих, че също като мен и той бе прекарал детството си на воля в планината.

— Можеш ли да четеш и да пишеш, Джиро?

— Малко — отвърна той.

— Ще се наложи да учиш усърдно, за да станеш воин — рече Макото с усмивка.

— Не трябва ли просто да знам да се бия? Упражнявал съм се със сопа и лък.

— Първо е необходимо да си образован, иначе краят ти няма да е по-добър от този на разбойниците.

— А вие голям воин ли сте, господарю? — заяждането на Макото вдъхна смелост на Джиро да се държи по-непринудено.

— Ни най-малко. Аз съм монах.

Върху лицето на Джиро се изписа изумление.

— Простете, че ви го казвам, ама изобщо не приличате на такъв!

Макото пусна юздите върху врата на коня и смъкна шлема си, показвайки бръснатата си глава. Потърка скалпа си и окачи шлема си на седлото.

— Надявам се, че владетелят Отори няма да допуска повече битки за днес!

След близо час стигнахме града. Къщите наоколо изглеждаха обитаеми, оризищата бяха по-добре поддържани, дигите — поправени, а оризовите разсади — вече покарали. В една-две от по-големите постройки горяха лампи и хвърляха оранжеви отблясъци върху прокъсаните прегради. В други върху пръстения под на кухните горяха огньове и от там се носеше аромат на гозби, от който ни потекоха лигите.

Виждаше се, че градът преди време е бил защитен с крепостна стена, но скорошни сражения бяха разрушили зидовете на много места, а портите и наблюдателните кули бяха унищожени от пожар. Леката мъгла смекчаваше суровите очертания на разрухата. Реката, която бяхме преминали, течеше от едната страна на града; нямаше следи от мост, но очевидно преди време превозът с лодки бе процъфтявал, макар че сега повечето от тях бяха повредени. Мостът, където Джин-Емон бе поставил своята бариера, представляваше връзката на този град със света.