Лиан Хърн - Възмездието

При следващото замахване веригата се уви около меча ми. С тържествуващ вик Джин-Емон го дръпна от ръцете ми. Джато прелетя през въздуха и падна на няколко метра от нас. Великанът тръгна към мен, като размахаше ръце — вече бе наясно с хитростите ми. Останах неподвижен. Имах нож в пояса си, но не исках да го вадя, за да не залюлее отново веригата си и този път да сложи край на живота ми. Исках това чудовище да ме погледне. Той стигна до мен, сграбчи ме за раменете и ме повдигна от земята. Не знам какви бяха намеренията му — може би да ми прегризе гърлото с огромните си зъби и да ми изпие кръвта. Помислих си: „Той не е моят син, значи не може да ме убие“ и се втренчих в очите му. Те не изразяваха нещо повече от очите на звяр, но когато срещнаха моите, видях как се окръглят от удивление. Почувствах в тях тъпата му злоба, бруталната му и безжалостна природа. Осъзнах силата, която имах в себе си, и я оставих да избликне от мен. Очите му взеха да се замъгляват. Той изстена глухо, отслаби хватката си, олюля се и рухна на земята като огромно дърво под брадвата на секач. Хвърлих се настрани, тъй като не исках да свърша прикован под туловището му, и се претърколих към мястото, където лежеше Джато, карайки Аои, който обикаляше нервно наоколо, да отскочи и отново да се изправи на задните си крака. С меч в ръка се втурнах обратно към Джин-Емон; той лежеше на земята и хъркаше, потънал в дълбокия сън на Кикута. Опитах се да вдигна огромната глава, за да я отсека, но тя се оказа прекалено тежка, а не исках да рискувам острието на меча си. Затова забих Джато в гърлото му и срязах артерията и гръкляна му. Дори тук кръвта течеше мудно. Той подритна с крака, изви гръбнак, но не се събуди. Накрая дишането му секна.

Бях решил, че е сам, но в този момент от бараката се разнесе някакъв шум. Обърнах се и видях някакъв значително по-дребен мъж, който изскочи от вратата. Крещеше нещо несвързано; втурна се през дигата зад постройката и изчезна в гората.

Преместих бариерата сам, вперил поглед в черепите, питайки се чии ли са. Два от по-старите паднаха, докато премествах дървената преграда, и от очните им кухини изпълзяха насекоми. Сложих ги на тревата и се върнах при коня си смразен и отвратен. Кракът на Аои бе натъртен и кървеше от мястото, където го бе уцелила веригата, но не изглеждаше да е счупен. Можеше да ходи, само че куцаше силно. Поведох го обратно към реката.

Срещата изглеждаше като кошмар, но колкото повече размишлявах над нея, толкова по-добре се чувствах. Джин-Емон трябваше да ме е убил — отсечената ми глава сега трябваше да е окачена на бариерата наред с другите, — но благодарение на придобитите ми от Племето способности се бях отървал от него. Той като че ли представляваше неоспоримо потвърждение на пророчеството. След като такъв великан не бе в състояние да ме убие, тогава кой ли би могъл? Докато стигнах до реката, вече чувствах прилив на сили. Само че онова, което видях, ги превърна в ярост.

Мостът си беше на мястото, но на отсамната страна бяха само низвергнатите. Останалата част от армията ми си стоеше на отсрещния бряг. Низвергнатите се бяха свили един в друг с характерното си навъсено изражение, което почвах да възприемам като тяхна реакция на лишената от всякаква логика ненавист на света към тях. Джо-Ан бе седнал на земята и се взираше мрачно във вихрещата се вода. Щом ме видя, се изправи.

— Не искат да преминат реката, господарю. Ще трябва да отидете и да им заповядате.

— Ще отида — отвърнах с нарастващ гняв. — Вземи коня, измий му раната и ходи с него наоколо да не замръзне.

Джо-Ан пое юздите.

— Какво се е случило?

— Имах среща с един демон — отвърнах кратко и стъпих на моста.

Щом ме видяха, мъжете, които чакаха на другия бряг, нададоха викове, но никой не посмя да стъпи на отсрещния край на моста. Не беше лесно да се върви по него — клатушкаше се и от време на време потъваше във водата, а реката го дърпаше и люлееше. Аз обаче почти се затичах и това ми напомни за славеевия под, който бях прекосил тъй леко в Хаги. Обърнах се към на духа на Шигеру и го помолих за подкрепа.

На отсрещната страна Макото слезе от коня и ме хвана за ръката.

— Къде беше? Уплашихме се, че си мъртъв.

— Можеше и да бъда — възкликнах побеснял. — А вие къде бяхте? — преди да успее да ми отговори, при нас дойде Кахей. — Защо е това закъснение? — попитах гневно. — Накарайте мъжете да се размърдат.

Кахей се поколеба:

— Страх ги е от оскверняване заради низвергнатите.