Лиан Хърн - Възмездието

Един от възрастните мъже пристъпи напред. Помнех лицето му, но името му ми убягваше.

— Аз съм Ендо Чикара. Мнозина от нас имат синове и племенници, които вече са се присъединили към вас. Не желаем да се бием с децата си. Вие сторихте онова, което бе ваш дълг и ваше право, по честен и достоен начин. В името на клана съм готов да ви служа, владетелю Отори.

С тези думи той коленичи и един по един останалите го последваха. Двамата с Кенджи минахме през резиденцията и поставихме под стража жените и децата. Надявах се жените да постъпят достойно и да се самоубият. После щях да решавам как да постъпя с децата. Проверихме всички тайни скривалища и измъкнахме от там няколко шпиони. Част от тях очевидно бяха Кикута, но както в резиденцията, така и в крепостта нямаше и следа от Котаро, който по сведения, донесени на Кенджи, се намираше в Хаги.

Ендо дойде с мен в крепостта. Капитанът на стражите там посрещна със същото облекчение възможността да се предаде и да се предостави под мое разпореждане; казваше се Мийоши Сатору — бащата на Кахей и Гемба. След като крепостта бе обезвредена, лодките стигнаха брега и хората ми слязоха, за да поемат през града, прочиствайки улица след улица.

Превземането на крепостта, което според мен щеше да представлява най-трудната част от плана ми, се оказа най-лесно. Въпреки усилията ми като цяло градът не се предаде без кръвопролитие. По улиците цареше хаос; хората се опитваха да бягат, но нямаше къде. Терада и подчинените им имаха собствени сметки за уреждане, а и в определени райони ни бе оказана упорита съпротива, която трябваше да преодоляваме в жесток ръкопашен бой.

Накрая стигнахме до бреговете на западната река, недалеч от каменния мост. Съдейки по слънцето, трябва да е било късен следобед. Мъглата отдавна се беше вдигнала, но димът от горящите къщи се стелеше над водната повърхност. На отсрещния бряг последните кленови листа искряха в сияйно червено, а върбите по ръба на водата бяха потънали в жълти багри. Листата капеха и се виеха във водовъртежите. В градините цъфтяха късни хризантеми. В далечината виждах рибния яз и зидовете с керемидени покриви покрай брега.

„Моята къща е там, помислих си. Довечера ще спя в нея.“

Но реката гъмжеше от хора, които се опитваха да я преплуват, и от натоварени до краен предел малки лодки, а към моста се бяха устремили дълги върволици войници.

Кенджи и Таку продължаваха да вървят редом с мен. Таку бе като онемял от онова, което разкриваше пред очите му войната. Взряхме се в картината пред себе си — останките от победената армия на Отори. Бях изпълнен с жалост към тях и с гняв към господарите им, които така подло ги бяха подвели и предали, оставяйки ги да водят тази отчаяна битка в покрайнините, докато самите те си спяха спокойно в крепостта на Хаги.

Бях се откъснал от Фумио, но сега го видях на моста с шепа от хората му. Изглежда, се разправяха с група капитани от армията на Отори. Отидохме при тях. Зенко беше с Фумио и за момент се усмихна на брат си. Двамата застанаха един до друг, но не си казаха нищо.

— Това е владетелят Отори Такео — заяви Фумио на мъжете, когато се приближих. — Крепостта вече падна, хората ви се предадоха. Той ще ви го каже сам — после се обърна към мен: — Искат да разрушат моста и да се подготвят за обсада. Не вярват в съюза с Араи. През последната седмица са го отблъсквали неколкократно. Армията му ги следва по петите. Казват, че единствената им надежда е да разрушат моста незабавно.

Аз махнах шлема си, за да могат да видят лицето ми. Те тутакси паднаха на колене.

— Араи даде дума да ме подкрепи — рекох. — Съюзът е истински. Разбере ли, че градът се е предал, ще прекрати атаките.

— Нека все пак да разрушим моста — каза водачът им.

Помислих си за духа на зидаря, зазидан жив в своето творение, и за надписа, който ми бе прочел на глас Шигеру: „Кланът Отори посреща с «Добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“ Не желаех да разрушавам нещо тъй ценно, а и не виждах как биха могли да го разградят навреме.

— Не, нека остане. Аз отговарям за верността на владетеля Араи. Кажете на хората си, че няма от какво да се страхуват, ако се предадат и ме приемат за свой владетел.

Яздейки, при нас пристигнаха Ендо и Мийоши и аз ги пратих да отнесат съобщението на войниците на Отори. Постепенно суматохата се уталожи. Разчистихме моста и Ендо премина от другата страна, за да въдвори ред и да организира завръщането им в града. Мнозина се почувстваха достатъчно спокойни, за да се приберат по домовете си и да отдъхнат.