Лиан Хърн - Възмездието

Моят кон отстъпи назад ужасен, изправи се на задните си крака и избяга от моста, хвърляйки ме встрани на пътя. Когато станах задъхан, мостът стенеше с човешки глас. Изрева диво в неистовите си усилия да се задържи цял и после се разцепи, повличайки в реката всички, които стояха отгоре му. Сетне обезумя и самата река. От сливането нагоре по течението към нас потече жълто-кафява буйна вода. Заля брега от страната на града, помитайки безогледно лодки и живи същества, и се устреми към отсрещния бряг, където връхлетя върху остатъците от двете армии, като трошеше лодките, все едно бяха клечки за хранене, давеше хора и коне и отнасяше труповете им към морето.

Земята отново се разтресе неистово. Чух зад себе си грохота от рухващи къщи. Бях като зашеметен — всичко наоколо бе замъглено от облаци прах и приглушено, тъй че вече не можех да чувам далечни звуци. Осъзнах, че Кенджи е до мен, а Таку бе коленичил до брат си, който също бе паднал, когато конят ми се бе изправил на задните си крака. Видях Фумио, който вървеше към мен през мъглата, все още стискайки пушката.

Треперех, обладан от някаква смесица от чувства, близки до благоговение — съзнание за това, колко незначителни сме ние, човешките същества, когато се сблъскаме с великите сили на природата, съчетано с признателност към небето, към божествата, в които си мислех, че не вярвам, и които за пореден път бяха пощадили живота ми.

Моята последна битка бе започнала и приключила в един-единствен миг. Нямаше повече мисъл за сражение. Единствената ни грижа сега бе да спасим града от пожар.

Голяма част от постройките в района около крепостта изгоряха до основи. Самата крепост бе разрушена при един от последвалите по-слаби трусове, убивайки останалите там жени и деца. Изпитах облекчение, тъй като ми беше ясно, че не можех да ги оставя живи, но мисълта, че трябваше да дам заповед за убийството им, ме отвращаваше. Рьома също умря тогава, тъй като лодката му бе потопена от срутена зидария. Когато дни по-късно тялото му бе изхвърлено на брега, наредих да го погребат заедно с владетелите Отори в Дайшоин, като върху надгробния му камък бе изписано името на клана.

През следващите няколко дни почти не спях, нито ядях. С помощта на Мийоши и Кенджи организирах оцелелите да почистят отломките, да погребат мъртвите и да се погрижат за ранените. През дългите скръбни дни на работа, сътрудничество и печал разцеплението в клана постепенно бе преодоляно. Повечето хора възприеха земетресението като божие наказание за Араи заради предателството му. Небето явно ме покровителстваше, аз бях осиновеният син на Шигеру и негов племенник по кръв, притежавах меча му, имах неговите черти и бях отмъстил за гибелта му — кланът ме прие безрезервно като негов законен наследник. Не знаех какво бе положението в останалата част от Трите провинции; повечето области бяха разтърсени от земетресения, а нямахме никакви вести от останалите градове. Онова, което осъзнавах със сигурност, бе, че на собствените ми плещи лягаше огромната отговорност да възстановя мира и да предотвратя глада през наближаващата зима.

В нощта на земетресението не спах в къщата на Шигеру, не го сторих и през следващите дни. Нямах сили да я приближа, опасявайки се, че е разрушена. Нощувах заедно с Мийоши в онова, което бе останало от неговата къща. Но може би четири дни след земетресението Кенджи дойде при мен вечерта, след като се бях нахранил, и ми каза, че някой искал да ме види. Усмихваше се и за момент си помислих, че може да е Шизука с вест от Каеде.

Оказаха се прислужниците от къщата на Шигеру — Чийо и Харука. Изглеждаха изтощени и слаби и когато ме видяха, ме хвана страх, че Чийо ще умре от вълнение. И двете коленичиха в нозете ми, но аз ги накарах да станат и прегърнах Чийо, докато по лицето й се стичаха сълзи. Никой не можеше да отрони нито дума. Накрая Чийо каза:

— Елате си у дома, владетелю Такео. Къщата ви очаква.

— Оцеляла ли е?

— Градината е съсипана… реката я помете, но къщата не е много повредена. До утре ще я приготвим за вас.

— Ще дойда утре вечер — обещах.

— Ще дойдете ли и вие, господарю? — обърна се тя към Кенджи.

— Почти както в старите времена — усмихна се той, макар всички да знаехме, че повече никога нямаше да е същото.

На следния ден двамата с Кенджи взехме Таку и няколко стражи и поехме по познатата улица. Реших Зенко да не идва с нас. Обстоятелствата около смъртта на Араи бяха разстроили дълбоко по-големия му син. Бях загрижен за момчето, виждайки объркването и скръбта му, но нямах време да се занимавам с това. Подозирах, че според него баща му е бил убит подло и че вини мен за смъртта му. Може би дори ме осъждаше и презираше, че съм му пощадил живота. Аз самият не бях много сигурен как да се държа с него — като с наследника на могъщ военачалник или като със сина на човека, който ме бе предал. Реших, че за него е най-добре засега да стои далеч от мен, и се разпоредих да бъде пратен на служба в семейството на Ендо Чикара. Все още се надявах, че майка му — Шизука — е жива; когато се върнеше, щяхме да обсъдим бъдещето на сина й. За Таку нямах съмнения — щях да го задържа при себе си като първото от децата шпиони, които бях мечтал да обуча и да наема.