Лиан Хърн - Възмездието

Районът около старата ми къща почти не бе засегнат от земетресението и в градините звънеше весела птича песен. Докато вървяхме, си мислех как преди време бях очаквал точния момент, за да чуя в къщата песента на реката и на света, и си спомних как за първи път бях видял Кенджи на ъгъла.

Сега песента бе различна; потокът бе задръстен, водопадът — пресъхнал, но реката все така се плискаше около пристана и край зида.

Харука бе успяла да намери последни диви цветя и няколко хризантеми, които да постави във ведра пред кухнята, както бе правила винаги, и острият им есенен аромат се смесваше с мириса на тиня и гнилоч откъм реката. Градината бе опустошена, всички риби бяха мъртви, но Чийо бе измила и лъснала славеевия под и когато стъпихме на него, той запя под нозете ни.

Стаите на долния етаж бяха повредени от водата и тинята и тя вече бе започнала да ги опразва и да ги застила с нови рогозки, но горното помещение бе непокътнато. Чийо го бе чистила и лъскала, докато бе придобило вида, който имаше по времето, когато го видях за първи път и когато се влюбих в къщата на Шигеру.

Възрастната жена се извини, че няма гореща вода за къпане, но ние се измихме със студена и тя успя да намери достатъчно храна за прилична трапеза, както и няколко стъкленици вино. Ядохме в стаята на горния етаж, както често правехме навремето, и Кенджи разсмя Таку, като му разказа за жалките ми усилия като ученик и за непростимото ми непокорство. Обзе ме почти непоносима смесица от тъга и радост; слушах и се усмихвах просълзен. Но въпреки скръбта си чувствах, че духът на Шигеру е намерил покой. Почти виждах призрака му в стаята — как седи и се усмихва заедно с нас. Убийците му бяха мъртви, а Джато си бе дошъл у дома.

Най-накрая Таку заспа и двамата с Кенджи изпихме още една стъкленица вино, докато съзерцавахме изпъкналата луна, която бавно плаваше над градината. Беше студена нощ. Вероятно щеше да има слана и преди да си легнем, затворихме капаците на прозорците. Спах неспокойно, без съмнение заради изпитото вино, и се събудих точно преди зазоряване с мисълта, че съм чул някакъв непривичен звук.

Къщата около мен бе потънала в тишина. Чувах дишането на Кенджи и Таку до себе си и на Чийо и Харука в стаята отдолу. Бяхме поставили стражи на портите, където все още имаше и едно-две кучета. Стори ми се, че чувам приглушения разговор на стражите. Може би те ме бяха събудили.

Известно време лежах и се вслушвах. Навън се развиделяваше и в стаята просветля. Заключих, че не съм чул нищо необичайно, и реших да отида до нужника, а после да се опитам да поспя още час-два. Станах тихо, слязох пипнешком по стълбите, плъзнах встрани вратата и излязох навън.

Не си направих труда да стъпвам безшумно, но в мига, в който подът запя, осъзнах какво бях чул — една-единствена лека стъпка по дъските. Някой бе пробвал да влезе в къщата, но опитът му бе осуетен от славеевия под. В такъв случай къде беше сега?

Разсъждавах трескаво: „Трябва да събудя Кенджи и поне да си взема някакво оръжие“, когато от потъналата в мъгла градина излезе Котаро — учителят Кикута — и застана пред мен.

До момента го бях виждал само в избелелите му сини роби — маскировката, която използваше, когато пътуваше. Сега бе в тъмните бойни одежди на Племето и цялата мощ, която обикновено прикриваше, струеше от стойката и от лицето му — въплъщение на враждебността на Племето към мен.

Той каза тихо:

— Мисля, че животът ти ми принадлежи.

— Ти ме освободи от дадената дума, когато нареди на Акио да ме убие. Всичките ни договорености тогава бяха отменени. И не си имал никакво право да изискваш от мен каквото и да било, след като не ми каза, че именно ти си убил баща ми.

Котаро се усмихна презрително:

— Прав си, аз убих Исаму. Вече знам какво бе онова, което направи и него тъй непокорен — кръвта на Отори във вените и на двама ви — той бръкна в джоба си и аз се дръпнах рязко, за да избегна ножа, който реших, че лети към мен, но онова, което извади, бе една къса пръчка. — Изтеглих това — рече той — и се подчиних на заповедите на Племето, макар че с Исаму бяхме братовчеди и приятели и че той отказа да се защити. Ето какво означава покорство.

Котаро бе втренчил очи в лицето ми, търсейки моите, и знаех, че се надява да ме зашемети със съня на Кикута, но бях сигурен, че можех да му противостоя, макар и да се съмнявах, че ще успея да го приложа върху него както веднъж преди време в Мацуе. Вплетохме погледи в продължение на няколко мига, без някой от нас да спечели надмощие.