Лиан Хърн - Възмездието

Той ме държеше здраво за ръцете. Надвеси се над мен и произнесе ясно:

— Такео! Знам. Разбирам. Всичко е наред. Ще имаме мир. Но само ти можеш да го постигнеш. Не бива да умираш. Остани с нас! Трябва да останеш при нас в името на мира!

Говореше ми така през цялата нощ и гласът му държеше призраците на разстояние и свързваше духа ми с този свят. Разсъмна се и треската отмина. Потънах в дълбок сън, а когато се събудих, яснотата се бе върнала. Макото все още беше там и се разплака от радост, че съм оживял. Ръката ми продължаваше да пулсира, но вече с обичайната болка на оздравяването, а не в агонията от отровата. По-късно Кенджи ми каза, че според него най-вероятно нещо е дошло по линия на баща ми, някаква неуязвимост в кръвта на изкусния отровител, която ме е предпазила. И тогава аз му повторих думите на пророчеството, как съдбата е предопределила да бъда убит от собствения си син и как не съм вярвал, че ще умра преди това. Дълго време той остана безмълвен.

— Е — рече накрая, — това сигурно предстои далеч напред в бъдещето. Ще се справим, когато мигът настъпи.

Моят син бе внук на Кенджи. Пророчеството ми се стори още по-непоносимо в своята жестокост. Бях твърде отпаднал и сълзите бликваха лесно. Немощта на тялото ми ме вбесяваше. Трябваше да мине още цяла седмица, докато укрепна достатъчно, за да отида до нужника, и още две, за да мога отново да се кача на кон. Пълнолунието на единайсетия месец дойде и отмина. Скоро щеше да настъпи зимното слънцестоене, а след него и краят на годината; щеше да падне сняг. Ръката ми започна да заздравява; широкият грозен белег почти заличаваше и сребристия отпечатък от изгарянето, когато Шигеру бе спасил живота ми, и правата линия на Кикута.

Макото седеше с мен ден и нощ, но двамата почти не разговаряхме. Чувствах, че крие нещо от мен, както и че Кенджи знае какво е то. Веднъж доведоха Хироши да ме види и изпитах облекчение, че момчето е оцеляло. Изглеждаше весел, разправи ми за пътуването им и как успели да избегнат най-силното земетресение, след което се натъкнали на жалките останки от някога могъщата армия на Араи и колко чудесен бил Шън, но ми се струваше, че поведението му бе някак преднамерено весело. Понякога идваше да поседи при мен Таку, който през последния месец бе пораснал с години. Също както Хироши, и той се държеше някак пресилено весело, но лицето му оставаше бледо и напрегнато. Щом силите ми се възвърнаха, си дадох сметка, че вече би трябвало да сме получили някакви вести от Шизука. Очевидно всички се страхуваха от най-лошото, но аз не вярвах, че тя или Каеде са загинали, защото никоя от двете не ме бе споходила в бълнуването ми. Най-накрая една вечер Макото ми каза:

— Имаме вести от Юг. Щетите от земетресението там са били още по-жестоки. В имението на владетеля Фудживара избухнал ужасен пожар… — той хвана ръката ми. — Съжалявам, Такео. Изглежда, никой не е оцелял.

— Фудживара е мъртъв?

— Да, смъртта му е потвърдена — той млъкна за момент и после продължи: — Кондо Киичи също е загинал там.

Кондо, когото бях изпратил с Шизука…

— А приятелят ти, актьорът?

— Той също. Горкият Мамору. Мисля си, че е посрещнал смъртта почти с радост — за миг останах безмълвен. Макото продължи предпазливо: — Не са намерили тялото й, но…

— Трябва да знам със сигурност. Би ли отишъл там вместо мен?

Той се съгласи да тръгне на следващата сутрин. Прекарах нощта в мъчителен размисъл, какво щях да правя, ако Каеде бе мъртва. Единственото ми желание щеше да бъде да я последвам; при все това как бих могъл да изоставя всички онези, които бяха стояли тъй предано до мен? До разсъмване вече бях проумял истината в думите на Джо-Ан и Макото. Животът ми вече не ми принадлежеше. Само аз можех да донеса мир. Бях осъден да живея.

През нощта ми хрумна нещо друго и затова пожелах да видя Макото, преди да тръгне. Тревожех се за архива, който Каеде бе отнесла в Ширакава. Ако щях да живея, исках да си го получа обратно преди началото на зимата. Възнамерявах да прекарам дългите месеци в планиране на стратегията за лятото; онези от враговете ми, които бяха оцелели, нямаше да се поколебаят да използват Племето срещу мен. Чувствах, че трябва да напусна Хаги през пролетта и да наложа своето господство над Трите провинции, а може би дори да се установя в Инуяма и да направя града своя столица. При тази мисъл се усмихнах с горчивина, тъй като името означаваше „кучешка планина“. Все едно — Инуяма ме очакваше.

Казах на Макото да вземе със себе си Хироши. Момчето щеше да му покаже къде бе скрит архивът. Не можех да потисна пърхащата надежда, че Каеде ще е в Ширакава… че по някакъв начин Макото ще успее да ми я доведе.