Лиан Хърн - Възмездието

Накрая Кенджи отстъпи и въпреки значителната болка, която все още му причиняваха счупените ребра, заяви, че, естествено, щял да ме придружи, тъй като съм се оказал неспособен да се справя с Котаро без чужда помощ. Простих му сарказма, щастлив, че ще дойде с мен. Взехме и Таку, тъй като не искахме да го оставяме, докато все още бе толкова потиснат. Двамата с Хироши се караха, както обикновено, но Хироши бе станал по-търпелив, а Таку — по-малко високомерен и аз виждах как между двамата се зараждаше искрено приятелство. Взех и колкото хора можах да откъсна от града, и ги оставях на групи по пътя, за да помагат във възстановяването на поразените села и стопанства. Земетресението бе образувало тесен прорез от север към юг и ние поехме покрай него. Беше почти средата на зимата; въпреки щетите и разрушенията хората се подготвяха за новогодишното празненство; животът за тях започваше отново.

Дните бяха мразовити, но ясни, пейзажът — гол и зимен. Откъм блатата се обаждаха бекаси, багрите бяха сивкави и убити. Яздехме право на юг и привечер слънцето захождаше на запад обагрено в алено — единственият ярък цвят в този приглушен свят.

Знаех, че Макото крие нещо от мен, но не можех да разбера дали бе хубаво или лошо. С всеки изминал ден той сякаш все повече се озаряваше от някакво вътрешно очакване. Собствените ми настроения все още бяха твърде непостоянни. Радвах се, че отново яздя Шън, но студът и тежкото пътуване, съпроводени от болката и немощта на ранената ми ръка, се оказаха по-изчерпващи, отколкото бях очаквал, и през нощта целта, която си бях поставил, ми се струваше непосилна, особено ако ми се налагаше да я осъществя без Каеде.

На седмия ден пристигнахме в Ширакава. Небето бе затулено с облаци и целият свят изглеждаше сив. Домът на Каеде бе разрушен и безлюден. Къщата бе изгоряла и от нея бяха останали единствено овъглени греди и пепел. Картината бе неизразимо печална; предполагах, че резиденцията на Фудживара щеше да изглежда по същия начин. Обзе ме непоносимо предчувствие, че е мъртва и че Макото ме води на гроба й. От изгорелия ствол на едно дърво до портите ни сгълча самотна конска сврака, а в оризищата кълвяха два качулати ибиса, чието розово оперение грееше насред скръбния пейзаж. При все това, както яздехме покрай наводнените ливади, Хироши изведнъж викна към мен:

— Владетелю Отори! Вижте!

Към нас в тръс препускаха две кафяви кобили и цвилеха към конете ни. При нозете на всяка от тях подскачаше по едно жребче, чиято бебешка кафява окраска тъкмо бе почнала да се подменя със сива. Гривите и опашките им бяха черни като въглен.

— Това са жребчетата на Раку! — възкликна Хироши. — Амано ми каза, че кобилите на Ширакава били оплодени от него.

Не можех да откъсна очи от тях. Изглеждаха като неизразимо ценен дар от небето, от самия живот, обещание за обновление и прераждане.

— Едното от тях ще е твое — рекох на Хироши. — Заслужаваш го заради предаността си към мен.

— Може ли другото да е за Таку? — помоли Хироши.

— Разбира се.

Момчетата посрещнаха думите ми с радостни възгласи. Наредих на конярите да доведат кобилите при нас, а жребчетата заподскачаха след тях и ме изпълниха с неимоверна радост, докато следвахме Хироши, който ни водеше покрай река Ширакава към свещените пещери.

Никога не бях ходил там и не бях подготвен за размера на празнината в скалите, от която извираше реката. Вече със заснежени върхове, планината се извисяваше над нея, отразявайки се в неподвижните черни води на зимната река. Именно тук видях изписана от ръката на природата истината, че всичко е едно. Земя, вода и небе се сливаха плавно в съвършена хармония. Беше като онзи миг в Тераяма, когато ми бе позволено да надзърна в сърцевината на истината; сега видях божествената природа в нейното проявление на земята.

На брега на реката досами портите на светилището се намираше малка селска къща. Чул шума от конете ни, от нея излезе старец, усмихна се, разпознавайки Макото и Хироши, и ни се поклони.

— Добре сте дошли. Заповядайте, седнете, ще ви направя чай. После ще повикам съпругата си.

— Владетелят Отори е дошъл да вземе ковчежетата, които оставихме тук — заяви важно Хироши и се усмихна към Макото.

— Да, да. Ще им кажа. Вътре не могат да влизат мъже, но жените ще излязат при нас.

Докато старецът ни сипваше чай, от малката къща се появи друг мъж и ни поздрави. Беше на средна възраст, с благ и интелигентен вид. Виждах го за пръв път, но въпреки това усетих, че той ме познава. Представи ни се като Ишида и както разбрах, беше лекар. Докато той ни разправяше за историята на пещерите и за лековитите свойства на водата, старецът пое чевръсто към входа на пещерите, като скачаше от камък на камък. Малко по-нататък на дървен стълб висеше бронзова камбана. Той залюля езика и дълбокият й глух тон прокънтя над водата, отеквайки сякаш във вътрешността на планината.