Лиан Хърн - Възмездието

Когато опънахме платна към Хаги, луната вече се издигаше над планината, на една нощ от своята пълнота. Този път Кенджи, Таку и аз отидохме при Рьома в неговата по-малка и по-бърза лодка. Оставих Зенко на грижите на Фумио, след като го бях запознал с произхода на момчето и му бях обяснил колко важно е синът на Араи да бъде опазен жив. Точно преди зазоряване над водата плъзна мъгла, забулвайки корабите ни, които приближаваха заспалия град. През залива долових песента на първи петли и на ранните камбани.

Планът ми бе да поемем направо към крепостта. Нямах никакво желание да разрушавам своя град или да видя как Отори отмиват кръв с кръв. Смятах, че ако успеехме веднага да убием или да заловим владетелите Отори, съществуваше голяма вероятност целият клан да се присъедини към мен, вместо да се разединява. Това бе и мнението на воините на Отори, които вече бяха преминали на моя страна. Мнозина от тях умоляваха да им разреша да тръгнат с мен и да участват лично в отмъщението. Те всички бяха потърпевши, понесли несправедливости, оскърбления и предателства. Но моята цел беше да проникна в крепостта тайно и тихо. Щях да взема само Кенджи и Таку. Разпоредих се всички останали да действат под командването на Терада.

Възрастният пират сияеше от въодушевление в очакване да уреди свои стари сметки. Бях му дал известни наставления — корабите да останат навътре в морето до разсъмване, после да дадат сигнал с раковините и да поемат през мъглата. Останалото зависеше от него. Надявах се да успея да убедя града да се предаде; ако не, щяхме с бой да си проправим път през улиците до моста, по който да осигурим достъп за армията на Араи.

Крепостта бе построена върху отрязък, вдаден между реката и морето. Знаех от посещението си в деня на осиновяването ми, че резиденцията е разположена на страната към морето, където откъм водата се издигаше огромна стена, която се смяташе за непробиваема.

Кенджи и Таку носеха своите куки и разни други оръжия на Племето. Аз бях въоръжен с ножовете за хвърляне, с къс меч и с Джато.

Луната се скри и мъглата стана по-плътна. Лодката премина безшумно разстоянието до брега и опря преградната стена почти без звук. Един по един тримата се изкатерихме по зида и станахме невидими.

Чух стъпки над главите ни и в следващия миг един глас извика:

— Кой е там? Назови се!

Рьома отвърна на диалекта на рибарите от Хаги:

— Само аз съм. Малко се позагубих в тази противна мъгла…

— Малко си позагазил, искаш да кажеш — викна втори. — Махай се от там! Видим ли те, щом мъглата се вдигне, ще получиш стрела в търбуха.

Звукът от веслата постепенно заглъхна. Аз изсъсках към другите двама — не виждах никого от тях — и катеренето започна. Оказа се трудна работа. Стената, заливана два пъти дневно от прилива, бе хлъзгава и покрита с водорасли. Но малко по малко запълзяхме нагоре и накрая се добрахме до върха. Там последен есенен щурец редеше своята песен, която внезапно секна. Кенджи поде трелите му. Чувах стражите, които си говореха в срещуположния ъгъл на външния двор. Край тях горяха лампа и мангал. Отвъд се намираше резиденцията, където спяха владетелите Отори, техните васали и семействата им.

Чух само два гласа, което ме изненада. Очаквах да са повече, но от разговора им разбрах, че всички налични воини са пратени на моста и покрай реката в очакване на атаката на Араи.

— Ще ми се вече да беше атакувал — изръмжа единият. — Това чакане ми къса нервите.

— Сигурно знае колко малко храна има в града — отвърна другият. — Вероятно смята да ни умори от глад.

— Струва ми се, че е по-добре да го срещнем там, навън, отколкото тук, вътре.

— Забавлявай се, докато можеш. Ако градът се предаде на Араи, ще настане кървава баня. Дори Такео предпочете да избяга в тайфуна, вместо да се изправи срещу Араи!

Пипнешком потърсих Таку край себе си, хванах го и го дръпнах да приближи глава до моята.

— Спусни се от вътрешната страна на стената — прошепнах му само с устни в ухото. — Отвлечи им вниманието, докато ги издебнем в гръб.

Усетих, че кимна, и чух едва доловимия звук, докато се отдалечаваше. Двамата с Кенджи го последвахме, прехвърляйки зида. На светлината на мангала внезапно зърнах дребна сянка. Тя се плъзна безшумно по двора и после се раздвои, безмълвна и призрачна.

— Какво беше това? — възкликна единият от стражите.

Тутакси скочи с другия на крака и двамата се втренчиха в двата образа на Таку. С Кенджи не се затруднихме — всеки от нас безшумно се справи с по един.