Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Още вървеше по брега на потока, когато чу нещо да изжужава над главата й като бързокрило насекомо. В торбата на Тото беше намерила нож и сега го стисна решително, завъртя се и приклекна в нелепо подобие на бойна стойка, но не видя никого, още по-малко в черно-златна униформа.

Тъкмо си мислеше, че може наистина да е било насекомо, когато нещо я фрасна отстрани по главата и тя се пльосна по лице в потока.

Когато дойде на себе си, откри, че ръцете и краката й са вързани с парцали от собствените й дрехи — не от униформената туника, която така и не беше съблякла, а от нейните си. Остатъкът от тях, както и другото съдържание на торбата бяха проснати като на изложение край малък огън. Ниска широка палатка беше разпъната до малък вир, в който потокът се вливаше, преди да продължи нататък по неестествено праволинейния си курс.

„Някой разбойник сигурно — предположи Че. — Мога да му предложа награда. Все ще успеем да се спогодим.“

А после чу стъпки, обърна се и едва не извика от уплаха, защото разбойникът се оказа осоид — не в униформа, но осороден отвсякъде, със загрозено от белези лице и дълго кожено палто, който се приближаваше с връзка риба в едната ръка и я гледаше замислено.

Повалил я беше с най-обикновена прашка откъм храстите на брега.

Казваше се Гавед и очевидно не беше типичен осоид, не приличаше на онези, които познаваше Че. Не беше с униформа, не носеше обозначителни знаци за чин, затова пък определено имаше вид на самотник. Когато Че събра смелост да го попита с какво се занимава, той обясни, че издирвал мъже и жени срещу заплащане.

— А сега хванах теб — добави той, — хубавка, закръгленка дезертьорка. Е, време беше да ми потръгне най-сетне. Един гаден паяк ме ограби, кучият му син, и още го гоня, но нищо не пречи да изкарам някоя пара междувременно, като те върна на господарите ти.

— Ако е за пари, заведи ме в Колегиум и…

— Момиче, аз точно от Колегиум идвам. Нищо чудно вече да е паднал проклетият му град.

— Не е, защото…

— Пък и — прекъсна я той, повишавайки глас — нямам никакво намерение да се връщам назад, докато онзи гадняр, паякородният, бяга с моя дял от плячката. Така че, ако нямаш нищо против, просто ще те предам където трябва и ще си вървя по моята работа.

— Ще ме убият.

— Че ще ти нашарят гърба с камшика, спор няма — отвърна без грам съчувствие той. — Може и да те убият, ако решат да дадат урок на останалите, но по-вероятно е само да те бичуват, понеже си от помощната войска. Що просто не им кажеш, че си се загубила?

— Не съм дезертьор — възрази тя. — Не съм от помощната войска. — После млъкна, защото знаеше, че каквото и да каже, само ще усложни положението си. Същото прочете и в очите на похитителя си.

— Съжалявам — каза той и вдигна рамене. — Човек трябва да си изкарва някак прехраната, а понякога това никак не е лесно.

Когато притъмня, мъжът заряза огъня да догори и пренесе Че в палатката си. Тя се уплаши, че ще се възползва от нея, но осородният само провери дали е вързана достатъчно здраво, после си легна в другия край и момичето осъзна, че по силата на някакъв свой си изкривен кодекс на честта, мъжът я е вкарал вътре, за да не й е студено.

— Моля те — заговори тя на гърба му. — Обещавам ти повече пари, отколкото ще ти платят осоидите. Само ме заведи в Сарн. Това едва ли ще те отклони много от пътя ти.

— Не ме карай да ти запушвам устата — сряза я той и повече не обели дума.

Гавед се събуди призори както винаги. Хубаво беше да пътува сам из пущинака. И с Фин му беше приятно да пътува, но само в началото. После беше започнало да му става тегаво. Отегчаваше се с други хора.

„Да де, толкова съм си самодостатъчен, че пак върша имперска работа.“ Проклетият паяк, онзи Сцилис, беше прозрял право през прехвалената му независимост, но на Гавед не му трябваха разни наемници да му казват онова, което си знаеше и сам.

Спомни си как беше видял Фин за последно — просната с рана от гвоздистрел в гърдите. Заслужавала бе нещо по-добро, но пък това се отнасяше за повечето хора, които умираха.

Момичето също се беше събудило. Гледаше го и явно се канеше пак да подхване молбите си. А това само щеше да го депресира.

— Излизам да пусна една вода — каза й той, — но ще държа под око палатката и помръднеш ли, този път няма да е прашка, а жило, разбрахме ли се?

Тя кимна и той излезе под меката светлина на изгряващото слънце да го посрещне усмихнат, както правеше винаги. А после усмивката му се стопи и той изръмжа: