Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

Колегиум се бил отървал от векианската обсада, следователно можел да окаже помощ на Сарн при нужда. Носеха се слухове и за най-новите съюзници на мравкородните. Говореха се всякакви небивалици за Древната съобщност и как това било древно тайно общество, което обвързвало всички Неумели от запада и сега изплувало на повърхността заради появата на Империята. Като всички Умели народи и осоидите си имаха своето тъмно минало, когато старите раси ги тормозели с вещерство и кошмари, и някакъв спомен от онова време се беше запазил и досега. В редиците на Седма армия се долавяше страх, подмолно течение, което набираше сила от неизвестността на мистериозен съперник като Древната съобщност.

Ала по-здравомислещите поставяха проблема така, както би го поставил Малкан — ако се изправеше пред стените на Сарн, дори войската му да беше във върховата си форма, бойците на Етерион и Нетион можеха да се изсипят от север и да го приклещят в щипци. Ако пък нападнеше най-напред тях, сарнианците щяха да се излеят през портите на града си и да го ударят в гръб. Не отделните елементи тревожеха генерала, а тяхната съвкупност.

„Мое дело е това“ — мислеше си Че. Макар че скоро щеше да срещне ориста си в ръцете на имперските мъчители, поне щеше да умре с мисълта, че е направила много. Изправена пред съпротивата, която се беше родила не без участието на Че, Седма имперска армия стоеше на място и чакаше да формират нова войска, която да се включи редом със Седма и Четвърта в завладяването на Равнините.

Чула беше и друг слух — че Четвърта армия на свой ред се била натъкнала на проблеми и пратениците им нещо се бавели.

Докато чакаха информация и възможност, осородните кършеха ръце и по липса на друго се бяха заели да укрепят лагера си. Пак по тази причина нямаше свободен занаятчия, който да се заеме с разпита на бедната Челядинка — или пък чакаха да им доставят от Хелерон свястно оборудване за изтезания.

По някое време една ниска и тъмна жена от раса, която Че не познаваше, слезе в зимника и взе да я оглежда с враждебни очи, а после си тръгна, без да каже и дума.

Лагерът най-сетне поутихна и до Че не стигаше друго освен приказките на пазачите горе, което й подсказа, че отново е нощ — и че тя е оцеляла още един ден.

„Ще издържа. Ще се бия. Ще отлетя.“ Ала знаеше, че няма да направи нито едно от тези неща. Просто нямаше необходимата сила.

„Ще ми се да видя още веднъж Салма.“ Последния път пак беше затворена, но заедно с него, и разликата беше голяма. Тогава беше черпила от Салма сили да издържи, а сега беше сама и нямаше да се справи.

Капакът в тавана се отвори със стържещ звук, но никой не слезе. После Че различи мъждивия светлик на затворен фенер и на стълбата пристъпи Тото, все така с имперската си униформа. Както и преди, младежът спря и я погледна мълчаливо.

— Още съм тук — отбеляза ненужно тя.

— Искаш ли да поговорим? — попита Тото. На езика й дойде остра реплика, но после тя осъзна, че наистина иска да поговорят. Да чуе гласа на друг човек независимо от обстоятелствата.

— Да, моля — каза Че.

— Ние… най-после пораснахме, не мислиш ли? — Тото приседна на най-долното стъпало в другия край на стаята, но каменните зидове усилваха гласа му и той стигаше ясно до нея.

— Това ли е да пораснеш? — Бяха се излюпили от Академията, излетели бяха от сигурното убежище на стените й и се бяха озовали в един негостоприемен свят. — Ако е така, значи не ми харесва.

— Въпросът е в избора — подчерта той. — Или… поне аз така го виждам.

— Ти явно си направил своя избор — каза прибързано тя и съжали веднага. Сянка прекоси лицето му и той сякаш бе на крачка да стане и да си тръгне, но накрая се отърси от яда си, точно както би направил старият Тото, онзи, когото Че познаваше.

— Знаеш ли къде са другите сега? — попита я той.

— Това нещо като разпит ли е?

Той сви устни.

— Мислиш ли, че Империята дава и пукната пара къде са няколко студенти от Академията?

— Още бяха в Колегиум, когато тръгнах. Стенуолд, Тиниса и Тисамон. Скуто пое с нас за Сарн, но сигурно се е върнал вече. — Понечи да спомене и Ахеос, но реши, че няма да е разумно.

— Какво ли не бих дал да се върна и аз там и нищо от това да не се е случвало. — Тото смръщи чело. — Макар че, от друга страна…

— Какво, Тото? — подтикна го тя. — Какво толкова имаш тук, при тези чудовища?

— Предназначение — изтъкна той, а след кратка пауза продължи: — Че, ти… някога, на времето, дали би… би ли могла, ако аз… ако бях събрал смелост да… би ли могла да ме обикнеш някога?